— Тези думи… — започна мастър Годолфин, като се изправи вдървено.
— …са доста по-малко, отколкото заслужавате! — прекъсна го сър Оливър и високо извика: — Ник!
— Вие ще отговаряте за тези думи! — рязко заяви посетителят.
— Отговарям ви сега — бе суровият отговор. — Да дойдете тука и да ми дрънкате за развратността на баща ми и за някаква стара кавга между него и вашия баща, да ми блеете за измислени мои пиратски деяния и личния ми начин на живот като основателна причина да не мога да се оженя за сестра ви, докато истинското съображение, което имате на ум, истинският подтик за вашата враждебност не е нищо друго освен въпроса за няколко жалки лири годишен доход, който ви преча да си присвоите! За бога, махнете се!
В този миг влезе Ник.
— Вие ще чуете за мене пак, сър Оливър! — рече гостът, пребледнял от гняв. — Вие ще ми платите за тези думи!
— Аз не се бия със… търгаши — остро отвърна сър Оливър.
— Нима се осмелявате да ме наречете така?
— Наистина това хвърля петно върху едно почтено съсловие, признавам го. Ник, посочи вратата на мастър Годолфин.
ГЛАВА ВТОРА
РОЗАМУНД
Скоро след излизането на посетителя сър Оливър отново се успокои. Но след като хладнокръвно обсъди положението си, той отново се ядоса при мисълта за гнева, в който беше изпаднал, гнева, който го беше завладял дотолкова, че сам беше струпал нови пречки върху значителните мъчнотии, които вече го деляха от Розамунд. Гневът отново избухна у него с пълна сила и се насочи срещу сър Джон Килигрю. Веднага ще уреди въпроса с него! Ще го направи! Небето да му е свидетел!
Той извика Ник и поиска да се обуе.
— Къде е мастър Лайонел? — запита господарят, когато старецът му донесе ботушите.
— Ей сега си дойде, сър Оливър.
— Повикай го тука.
Веднага в отговор на това нареждане в стаята влезе природеният брат на сър Оливър — висок младеж, който приличаше на майка си, втората съпруга на развратния Ралф Тресилиън. Той се различаваше от сър Оливър толкова телом, колкото и духом. Беше изтънчено, почти женствено хубав: имаше бяла и нежна кожа, косата му беше златиста, а очите — тъмносини. От него лъхаше очарователно юношеско изящество, тъй като беше едва в двадесет и първата си година и се обличаше с грижливостта на млад царедворец.
— При тебе ли беше тоя хлапак Годолфин? — попита той при влизането си.
— Да — изръмжа сър Оливър. — Дойде да ми каже някои неща и да чуе други в замяна.
— Тъй. Точно пред портите минах край него, но той остана глух за поздрава ми. Какво проклето и непоносимо псе!
— Умееш да съдиш за хората, Лал. — Сър Оливър се изправи обут. — Отивам в Аруинак да разменя една-две любезности със сър Джон.
Плътно стиснатите устни и решителният му вид допълниха тези думи толкова красноречиво, че Лайонел го хвана за ръката.
— Да не искаш… да не искаш…
— Точно тъй. — И гальовно, сякаш за да успокои явната тревога на младежа, сър Оливър потупа брат си по рамото. — Сър Джон — обясни той — приказва прекалено много. Това е грешка, която трябва да се поправи. Отивам да го науча на добродетелта мълчание.
— Ще има неприятности, Оливър.
— Положително ще има… за него. Щом някой реши да разправя за мене, че съм бил пират, роботърговец, убиец и бог знае какво още, трябва да е готов да понесе и последиците. Но ти идваш много късно, Лал. Къде си бил?
— Ходих с кон чак до Малпас.
— Чак до Малпас? — Очите на сър Оливър се присвиха по стар негов навик. — Дочух какъв магнит те привлича нататък — добави той. — Внимавай, момче! Прекалено много ходиш в Малпас.
— Какво искаш да кажеш? — хладно запита Лайонел.
— Искам да кажа, че си син на баща си. Помни го и не се опитвай да вървиш по неговия път, защото това ще те докара и до неговия край. Добрият мастър Питър току-що ми напомни тези негови слабости. Казвам ти да не ходиш често в Малпас. Изобщо не ходи повече. — Ръката, с която прегърна рамената на по-малкия си брат, и топлотата на прегръдката изключиха възможността за всякакво негодуване срещу това предупреждение.
Когато сър Оливър излезе. Лайонел седна да обядва, обслужван от Ник. Той яде съвсем малко и нито веднъж не заговори на стария слуга през време на краткия обед. Беше се унесъл. Мислено придружаваше брат си в отмъстителното му посещение в Аруинак. Килигрю не беше дете, а храбър мъж, войник и моряк. Ако някакво зло сполетеше Оливър… Той се разтрепера при тази мисъл, но почти веднага, въпреки волята си, побърза да пресметне на ум последиците за самия себе си. Благосъстоянието му щеше коренно да се промени, помисли си той. Обзет от някакъв ужас, момъкът се помъчи да заглуши тази тъй отвратителна мисъл, обаче тя упорито му се натрапваше. Не можеше да я пропъди. Тя го караше да си даде сметка за материалното си положение.