— Виждаш ли? — победоносно рече чукчето. — Рано или късно всеки си спомня вълшебната думичка!
Кели беше ходила на официални церемонии в Анкх-Морпорк и беше срещала старши магьосници от Невидимия Университет, най-главния колеж по магия на Диска. Някои от тях бяха високи, повечето от тях бяха дебели и почти всички бяха богато облечени, или поне си мислеха, че са богато облечени.
Всъщност, в магьосничеството има моди така, както ги има и в по-земните изкуства, и тази тенденция да изглеждат като възрастни градски съветници беше само временна. Предишните поколения си бяха падали по това да изглеждат бледи и интересни, или друидни и мърляви, или пък загадъчни и мрачни. Но Кели беше свикнала с магьосници като някакви малки планини, покрити с козина и с хриптящ глас, а Игнеус Катуел никак не се вписваше в тази й представа.
Той беше млад. Е, за това нищо не можеше да се направи; най-вероятно дори и магьосниците все някога трябваше да са млади. Нямаше брада и единственото нещо, което украсяваше мърлявия му плащ, бяха оръфаните му краища.
— Искаш ли да пийнеш или нещо друго? — попита той, докато скришом подритваше една захвърлена долна риза под масата.
Кели се огледа наоколо, за да седне на някое място, което не е заето от пране или използвани съдове, и поклати глава. Катуел забеляза изражението й.
— Опасявам се, че малко е разхвърляно — бързо добави той, като избута с лакът остатъците от някакъв чеснов сос на пода. — Госпожа Наджънт обикновено идва два пъти в седмицата и се грижи за мен, но отиде да види сестра си, която пак е получила някоя от нервните си кризи. Сигурна ли си? Никакъв проблем не е. Вчера дори видях тук една чиста чаша.
— Имам проблем, господин Катуел — каза Кели.
— Задръж за един момент. — Той посегна към една кука над огнището и свали островърха шапка, която явно беше виждала и по-добри времена, макар че по вида й те не ще да са били много по-добри, и после рече: — Така. Давай.
— Какво толкова важно има в шапката?
— О, много е важна. Трябва да имаш подходящата шапка, за да се занимаваш с магьосничество. Ние, магьосниците, ги знаем тези неща.
— Щом така казваш. Погледни сега, ти виждаш ли ме?
Той се взря в нея.
— Да. Да, определено мога да кажа, че те виждам.
— А чуваш ли ме? Ти ме чуваш, нали така?
— Високо и ясно. Да. Всяка една сричка си пада на мястото. Никакъв проблем.
— Тогава ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че никой друг в този град не ме вижда и не ме чува?
— Освен мен?
Кели изсумтя.
— И чукчето на вратата ти.
Катуел измъкна един стол и седна. Повъртя се малко. През лицето му мина замислено изражение. Той се изправи, пресегна се назад и измъкна плоска червеникава маса, която някога може и да е била половин пица.3 Той скръбно се вгледа в нея.
— Цяла сутрин я търся, можеш ли да ми повярваш? — попита той. — Имаше си всичко по нея, че даже и допълнително чушки. — Той тъжно отхапа от смачканата форма и внезапно си спомни Кели.
— По дяволите, съжалявам — рече той, — къде ми е възпитанието? Какво ли ще си помислиш за мен? Ето. Вземи си една рибка. Моля те.
— Ти слушаш ли ме? — отяде се Кели.
— Ти чувстваш ли се невидима? За себе си, искам да кажа? — попита Катуел неясно.
— Разбира се, че не. Просто съм ядосана. Така че, искам да ми предскажеш бъдещето.
— Е, за това не знам, всичко това ми звучи толкова медицинско, че…
— Мога да си платя.
— Незаконно е, нали разбираш — окаяно рече Катуел. — Старият цар изрично забрани предсказването на бъдещето в Сто Лат. Той не обичаше много магьосниците.
— Мога да платя много.
— Госпожа Наджънт ми разправяше, че това, новото момиче ще е даже още по-лошо. Адски надуто било, вика тя. Страхувам се, че няма да е от тия, дето ще погледнат с добро око на практикуващите изтънчените изкуства.
Кели се усмихна. Хората от царския двор, които бяха виждали тази усмивка и по-рано, биха побързали да измъкнат Катуел от пътя й и да го скрият на сигурно място, като например съседния континент, но той просто си седеше там и се опитваше да изчисти парченца гъби от плаща си.
— Разбирам, че има гаден нрав — каза Кели. — Но все пак, няма да се изненадам, ако все пак не те изгони от града.
— О, божичко — възкликна Катуел, — наистина ли мислиш така?
— Виж какво — рече Кели, — няма нужда да ми казваш бъдещето, а само настоящето. Дори и тя не би могла да възрази на това. Ще си поприказвам с нея, ако искаш — великодушно добави тя.
Катуел се ободри.
— О, ти познаваш ли я?
— Да. Но понякога, струва ми се, че не много добре.
Катуел въздъхна и се зарови в боклуците по масата наоколо, като разместваше камари стари чинии и отдавна мумифицираните останки от няколко яденета. Най-после изкопа един дебел, кожен портфейл, залепнал за резен сирене.
3
Първата пица на Диска бе създадена от Клачианския мистик Ронрон „Апокалиптичния Джо“ Шувадхи, който твърдеше, че рецептата му е била дадена насън от Самия Създател на Света на Диска. Който явно бе допълнил, че това е нещото, което от край време е имал предвид. Онези пустинни пътници, които бяха виждали оригинала, който уж като по чудо е бил запазен в Забранения Град на Ии, казваха, че това, което Създателят е имал предвид тогава е било нещо доста малко, със сирене и пеперони и няколко черни маслини,4 а разни неща като планини и морета са били добавени от ентусиазъм в последния момент, както често става.