Катуел се втурна и избърса масата с ръкав.
— Извинявай — измърмори той. — Снощи вечерях сандвичи с петмез.
— Какво мога да направя?
— Нищо.
— Нищо?
— Е, наистина би могла да станеш много добър крадец… извинявай. Беше проява на лош вкус.
— И аз си помислих същото.
Катуел я потупа несръчно по ръката, а Кели беше твърде погълната в мислите си, че дори не забеляза такава скандална lese majeste5.
— Разбираш ли, всичко е определено. Историята е нагласена цялата, от началото до края. Това, какви наистина са фактите, е без значение; историята просто си се върти над тях. Не можеш да промениш нищо, защото промените вече са част от нея. Ти си мъртва. Така е отредено. Просто ще трябва да го приемеш.
Той й се усмихна извинително.
— Ти имаш много по-голям късмет от повечето умрели, ако погледнеш обективно на нещата — рече той. — Жива си, за да се кефиш.
— Не искам да го приемам. Защо трябва да го приемам? Аз не съм виновна!
— Нищо не разбираш. Историята продължава да се движи. Не можеш повече да се намесваш в нея. В нея няма повече място за теб, не разбираш ли? Най-добре остави нещата да се наредят от само себе си. — Той отново я потупа по ръката. Тя го погледна. Той я оттегли.
— Какво се предполага да направя тогава? — попита тя. — Да не ям, защото не е отредено аз да ям храната? Да ида и да живея някъде в някоя гробница?
— Голям проблем, а? — съгласи се Катуел. — Страхувам се, че такава ти е съдбата. Ако светът не те усеща, ти не съществуваш. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме…
— Не го казвай.
Кели се изправи.
Пет поколения преди нея един от предшествениците й беше спрял бандата си скитници — главорези на няколко мили от хълма на Сто Лат и бе погледнал спящия град с изключително целенасочено изражение на лицето, което ще рече: Тука става. Само защото си роден на седло, не означава, че трябва да умреш така скапано на него.
Много странно, но голяма част от отличителните му черти по някакъв трик на наследствеността, се бяха предали на потомката му6, което обясняваше нейната доста характерна хубост. Сега те бяха по-видни от всякога. Дори Катуел беше впечатлен. Ако ставаше дума за решимост, човек би могъл скала да строши в челюстта й.
С абсолютно същия тон, който предшественикът й бе използвал, за да се обърне към уморените си, потни последователи преди нападението7, тя каза:
— Не. Не, няма да го приема. Няма да се стопя в някакъв си дух. Ти ще ми помогнеш, магьоснико.
Подсъзнанието на Катуел разпозна този тон. В него имаше обертонове, които накараха дори и червеите в дъските на пода да оставят това, което правят и да наострят внимание. Той не изразяваше мнение, той казваше: нещата ще бъдат така.
— Аз ли, госпожо? — разтреперано попита той. — Не виждам какво бих могъл въобще…
Избутаха го от стола му и после навън на улицата, а плащът му се вееше на вълни около него. С маршова стъпка и решително изправени рамене Кели се отправи към двореца, като влачеше магьосника след себе си като някое непослушно кученце. Беше с тази стъпка, с която майките се втурват към местното училище, когато малкото им момченце се върне вкъщи с насинено око; тя беше като Хода на Времето.
— Какво възнамеряваш да правиш? — пелтечеше Катуел, като ужасено си даваше сметка, че няма да може да направи нищо, с което да й се противопостави, каквото и да беше решила.
— Днес имаш късмет, магьоснико.
— О! Хубаво — немощно каза той.
— Току-що беше назначен за Кралски Познавач.
— О! Какво точно ще рече това?
— Ще припомняш на всички, че съм жива. Много е просто. Получаваш три солидни яденета на ден и изпрани дрехи. Стъпвай по-живо, човече.
— Кралски?
— Ти си магьосник. Мисля, че има някои неща, които трябва да знаеш — отвърна принцесата.
— ИМА ЛИ? — попита Смърт.
(Това беше кинематичен трик, нагласен за печата. Смърт не говореше с принцесата. Всъщност, той си беше в кабинета и говореше с Морт. Но беше доста ефектно, нали? Може би му се вика бързо преливане на картините или пък скъсяване на разстоянията. Или нещо такова. Промишленост, където на един старши техник му викат Най-доброто Момче, може да го нарече всякак.)
— А КАКВО Е ТОВА? — добави той, като нави парченце черна коприна около проклетата кука в едно малко менгеме, което беше стегнал на бюрото си.
Морт се поколеба. Това беше най-вече поради страх и неудобство, но беше и така също затова, че гледката на един закачулен призрак, който кротко връзва изкуствени мухи, е достатъчна да накара когото и да било да спре.
7
Речта му беше предадена на последващите поколения в епична поема, поръчана от сина му, който не беше роден на седлото и който можеше да се храни с нож и вилица. Тя започваше така:
И продължаваше още три часа. Действителността, която обикновено не може да си позволи лукса да плаща на поетите, разказва, че всъщност цялата реч гласи: „Момчета, повечето от тях още са по леглата, трябва да минем през тях така, както плод кзак през дребна баба, а на мене най-сериозно ей до тука ми дойде от юрти, разбрахме ли се?“