Бележките на Виктория за първия ден в съда бяха надраскани с фанатично прегледния й почерк в жълтия служебен тефтер, прибран в дипломатическото й куфарче. Беше готова с встъпителната си реч. Щеше да разходи съдебните заседатели из гробището на тиранията на мафията на Рина. Това щеше да бъде ужасяващ урок по история и тя се надяваше да покаже истинския облик на онова дребно лайно със съвършени зъби и къдрави черни коси.
Гил Грийн, областният прокурор, й бе възложил обвинението, защото Вики Лисицата беше популярна сред медиите и бе спечелила почти всичките си дела, но този път изборът на съдебни заседатели протичаше трудно. Ню Джърси използваше метода „Донахю“, което означаваше, че обвинението и защитата трябваше да разпитат всеки кандидат пред останалите. Това беше рисковано, защото можеше да обидиш някой от заседателите, когото по-късно ще бъдеш принуден да приемеш. Разпитът продължаваше вече цяла седмица. Според Виктория съставът от евентуални съдебни заседатели беше изключително несполучлив и в полза на защитата. Списъците бяха пълни с необразовани цветнокожи мъже, които нямаше да съчувстват на обвинението. Системата вече ги беше лишила от граждански права и те щяха да видят Джо Рина като пример, проявил неуважение към градските власти и спечелил. Накрая тя наруши главното правило за избор на съдебни заседатели и използва последното си право на безусловно възражение, за да отстрани един двайсет и пет годишен сицилианец, скитник, който несъмнено щеше да гласува за оправдателна присъда.
След три дни на подбор Виктория изпитваше безпокойство относно съдебните заседатели. Защитникът Джери Коен, от друга страна, изглеждаше доволен. През цялото време на разпита експертите по избиране на съдебни заседатели седяха около него, шушукаха, сочеха и му подхвърляха листове хартия. Докато разпитваха кандидатите, Джери мъдро клатеше глава и после решаваше дали да използва правото си на безусловно възражение, да освободи кандидата или да го приеме. Виктория трябваше да разчита на инстинкта си. Нямаше психолог, който да й прави справки за миналото им. Помагаше й само Дейвид Франкфуртър.
Високият мършав двайсет и седем годишен помощник на щатския прокурор беше правнук на бившия председател на Върховния съд.
Виктория и Дейвид се вглеждаха изпитателно в кандидатите за съдебни заседатели и се опитваха да ги избират по индивидуалност. Тя искаше да има повече жени. Предпочиташе омъжените, чиновничките и образованите с деца — хора, които щяха да видят Джо Танцьора такъв, какъвто наистина беше, а не като очарователен емигрант, с ореол от романтичност, обвиваща го досущ дреха от Армани. Особено я тревожеха кандидати номер десет и дванайсет — и двамата млади и безработни мъже, които не се вместваха в приемливия профил. Остана й правото да избере още само един и може би щеше да бъде принудена да приеме следващия кандидат — какъвто и да беше. Той щеше да бъде разпитан на другия ден и процесът щеше да започне на следващата сутрин.
Шофьорът най-сетне кимна доволно, запали фаровете и потегли. Късно следобед неочаквано се бе разразила гръмотевична буря и светкавиците осветяваха хоризонта като проблясъци от далечен артилерийски огън.
След десет минути пристигнаха в подземния гараж на Трентън Тауърс. Минаха покрай нещо, което приличаше на празен сив микробус, без да му обръщат внимание. Не забелязаха, че стъклата са затъмнени.
Виктория се качи на четиринайсетия етаж със стария асансьор за осем души. Сградата беше строена в средата на 50-те, но тя я бе избрала, защото имаше няколко предимства като безопасно скривалище. Етажите бяха малки и можеше лесно да се охраняват. Имаше само един асансьор. Там живееха малко хора, а на четиринайсетия етаж нямаше никой. Старата петнайсететажна постройка се намираше близо до търговската част, затова нощем уличното движение не беше натоварено, което правеше по-лесни и безопасни срещите с Карол Сесник.
Вратата на асансьора се отвори на четиринайсетия етаж и Виктория влезе в „сигурната къща“. Носеше дипломатическото си куфарче, дамска чанта и торбичка с дрехи. Двамата цивилни полицаи я поздравиха. През последните две седмици тя се бе привързала към тях. Тони Короло беше висок, мълчалив италианец, който рядко се усмихваше, но въпреки това излъчваше сговорчивост и сърдечност. Другият беше Боби Манинг, бивша футболна звезда от Трентън. Лицето му беше червендалесто. Имаше кестеняви коси, нарочно разрошени на челото.