— Ще се радваме да ни помогнеш — каза Узи. — Сигурен ли си, че Геула няма да има нищо против?
— Геула? — Ари сви рамене. — Мисля, че ще се зарадва да остане няколко дни сама. Може да ви е трудно да го повярвате, но животът с мен не е много лесен.
Габриел и Узи моментално избухнаха в смях. Ейдриън Картър захапа здраво мундщука на лулата си, за да устои на импулса да се присъедини към тях, но след няколко секунди и той се преви о две.
— Забавлявайте се за моя сметка — промърмори Шамрон. — Един ден и вие ще остареете.
49. Париж
Сериозното планиране започна следващата сутрин, когато Ейдриън Картър се завърна в правителствената резиденция на авеню „Виктор Юго“. Както очакваше Картър, преговорите преминаха гладко и до вечерта Френската служба за вътрешна сигурност вече официално беше поела контрол над наблюдението на Харков. Хората на Габриел, изтощени от продължилото близо две седмици постоянно дежурство, заминаха незабавно за Париж — всички, освен Дина Сарид, която остана във вилата в Гасен, за да играе ролята на негови очи и уши в Южна Франция.
Скоро не само Френската служба за сигурност, но и почти всички в Сен Тропе разбраха, че над Вила Солей е спуснат покров. Край обширния басейн вече нямаше гости, нямаше алкохолни партита на борда на „Октомври“ и името Харков вече не красеше табелките за резервация в изисканите ресторанти в Сен Тропе. Всъщност през първите три дни от наблюдението на французите Иван и Елена не се появиха никакви. Само децата — Анна и Николай, се осмелиха да се покажат извън стените на вилата: веднъж, за да посетят карнавала в покрайнините на града, и още веднъж, за да посетят плажа Пампелон, където прекараха два нещастни часа в компанията на Соня и почернелите от слънцето руски телохранители, след което поискаха да ги върнат обратно у дома.
Хората от френските служби действаха на родна земя и бяха склонни да вярват на слуховете, които се разнасяха в кафенетата и баровете. Според един от тези слухове, Иван възнамерявал да обяви вилата за продан и след това да излезе в открито море, където да излекува наранената си гордост. Според друг слух, той планирал да се разведе с Елена по руски обичай и да я зареже да проси копейки в московското метро. Говореше се също, че я е насинил цялата от бой. Други твърдяха, че е упоил жена си и я е изпратил с кораб в Сибир. Шушукаше се дори, че я е убил с голи ръце и хвърлил тялото някъде високо в Приморските Алпи. На всички тези предположения обаче беше сложен край, когато Елена бе забелязана да се разхожда по улица „Гамбета“ по залез-слънце без никакви видими следи от физическа или емоционална травма. Била без Иван, но за сметка на това я придружавали цял куп телохранители. Един агент на Френската служба за сигурност нарече охраната й „президентска“.
В малкия апартамент в шестнадесети парижки арондисман събитията на юг бяха приети като потвърждение, че фазата на операцията, наречена „малката лъжа прикрива голямата“, е преминала като по ноти. До този момент, без знанието на съседите, в апартамента бе кипяла интензивна, но безшумна дейност. По стените бяха залепени шпионски снимки и доклади, имаше едромащабна карта на Москва със знаменца, карфици и маркирани с червено маршрути, както и черна дъска, изписана на иврит с елегантния почерк на Габриел. В началото на подготовката Шамрон изглеждаше доволен да играе ролята на съветник в сянка. Но колкото повече наближаваше операцията, толкова по-нетърпелив ставаше и накрая започна да налага мнението си по начин, който би предизвикал негодувание у всеки друг, освен у Габриел и Узи Навот. Те му бяха като синове и бяха свикнали с войнствените му изблици. Слушаха го, вместо да си запушват ушите с ръце, и приемаха съвети, които други агенти биха отхвърлили от най-обикновена гордост. Но преди всичко, мислеше си Ейдриън Картър, те несъмнено се радваха на възможността да работят още веднъж рамо до рамо с жива легенда като Шамрон. Така се чувстваше и самият Картър.
През по-голяма част от времето стояха затворени в апартамента, но веднъж дневно Габриел извеждаше Ари на разходка по алеите на Булонския лес. Големите летни горещини вече бяха преминали и августовските следобеди бяха меки и приятни. Алон молеше Стареца да не пуши, но всичко бе напразно. Безуспешни бяха и увещанията да отклони вниманието си поне за миг от многобройните детайли на операцията. Докато седяха сами в парка, той споделяше с Габриел неща, които не смееше да каже пред Навот и останалите членове на екипа. Своите постоянни тревоги. Въпросите без отговор и съмненията. Дори страховете си. Когато излязоха за последен път на разходка, Шамрон беше унил и разсеян. В парка Багател55 говореше неща, каквито никога не бе изричал в навечерието на операция, говореше за възможността от провал.
55
Най-известният парк за рози в Париж. Намира се в западния край на Булонския лес. — Б.пр.