— Трябва да се подготвиш за възможността Елена да не излезе от онази сграда. Дай й пет минути над определеното време. Но ако не излезе, значи е била заловена. А ако е била заловена, можеш да бъдеш сигурен, че Аркадий Медведев и наемниците му ще се втурнат да търсят съучастници. Ако, не дай боже, тя попадне в ръцете им, не можем да направим нищо, за да я спасим. Дори не помисляй да влезеш в сградата след нея. Помни, на първо място е собствената ти безопасност, както и безопасността на екипа ти.
Габриел крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и гледаше в краката си. Ари продължаваше да говори и гласът му звучеше като бумтенето на далечни барабани:
— Иван и съюзниците му от ФСБ те оставиха да напуснеш Русия жив, но бъди сигурен, че това няма да се повтори. Играй по Московските правила и не забравяй Единайсетата заповед. Не се оставяй да те хванат, Габриел, дори и ако за целта се наложи да зарежеш Елена Харкова. Ако не излезе навреме от онази сграда, се махни оттам. Разбра ли?
— Разбрах.
Шамрон спря да крачи и сграбчи между дланите си лицето на Алон, като го стисна с изненадваща сила.
— Веднъж съсипах живота ти, Габриел, и няма да позволя това да се случи отново. Ако нещо се обърка, отиди на летището и се качи на онзи самолет.
Те се върнаха мълчаливо в апартамента под гаснещата светлина на късния следобед. Алон погледна ръчния си часовник. Беше почти пет часът. Операцията щеше да започне всеки момент. Вече дори Шамрон не можеше да я спре.
50. Москва
Оставаха няколко минути до седем часа московско време, когато стационарният телефон в апартамента на Светлана Фьодорова на Кутузовски проспект иззвъня тихо. Тя седеше във всекидневната пред телевизора и слушаше поредната реч на руския президент, затова остана доволна, че я откъсват от заниманието й. Накара го да млъкне, като изключи звука от бутона на дистанционното — Боже, де да ставаше толкова лесно!, — и вдигна бавно слушалката до ухото си. Позна мигновено гласа от другата страна на линията — Павел, противният нощен портиер. Изглежда, имаше посетител.
— Един джентълмен — добави Павел с пълен с намеци глас.
— Има ли си име?
— Нарече се Феликс.
— Руснак?
— Ако е руснак, значи не е живял тук доста време.
— Какво иска?
— Казва, че има съобщение за теб. Казва, че е приятел на дъщеря ти.
Нямам дъщеря — помисли горчиво тя. — Жената, която наричах моя дъщеря, ме остави да умирам сама в Москва, докато се забавлява някъде в Европа със своя богат съпруг.
Драматизираше нещата, но на нейната възраст й беше простено.
— Как изглежда?
— Като купчина стари парцали. Но носи цветя и шоколадови бонбони. „Годива“56, Светлана. Любимите ти.
— Не е някой бандит или изнасилван, нали, Павел?
— Не мисля.
— Тогава го пусни горе.
— Вече го сторих.
— Чакай, Павел!
— Какво има?
Тя погледна към стария си, износен халат.
— Помоли го да изчака пет минути. И чак тогава го пусни горе.
Светлана затвори телефона. Цветя и бонбони… Може и да прилича на куп парцаливи дрехи, но очевидно беше джентълмен.
Тя отиде в кухнята и потърси нещо подходящо, с което да почерпи госта. В килера нямаше никакви сладкиши или кекс, само кутия с английски чаени бисквити, спомен от последното й ужасяващо пътуване до Лондон, за да се види с Елена. Светлана нареди дузина бисквити върху една чиния и я остави върху масата във всекидневната. После влезе в спалнята и смени набързо халата си с лятна рокля. Застана пред огледалото, приглади чупливата си прошарена коса и се загледа тъжно в лицето си. За него не можеше да направи нищо. Прекалено много години — помисли си. — Прекалено много страдания.
Тъкмо излизаше от стаята, когато звънецът иззвъня. Тя отвори вратата и видя странен дребен мъж в началото на шейсетте, с рядка коса и малки подвижни очички на териер. Дрехите му действително бяха омачкани, но изглеждаха грижливо подбрани. В него имаше нещо старомодно. Нещо от миналото. „Изглежда като излязъл от стар черно-бял филм — помисли си тя — или от някое кафене в Санкт Петербург от времето на революцията“. Маниерите му бяха вехти досущ като външния му вид. Говореше свободно руски, но звучеше така, сякаш не го е използвал от много години. Със сигурност не беше московчанин; всъщност тя се усъмни дали изобщо е руснак. Ако участваше във викторина, щеше да предположи, че е евреин. Не че имаше нещо против евреите. Напълно възможно бе и в нейните вени да тече малко еврейска кръв.