— Надявам се, че не ви сварвам в неподходящ момент — каза той.
— Тъкмо гледах телевизия. Имаше важна реч на президента.
— О, наистина? За какво беше речта?
— Не съм сигурна. Всичките му речи си приличат.
Посетителят й подаде цветята и бонбоните.
— Позволих си да ви направя малък подарък. Знам, че обожавате шоколадовите трюфели.
— Откъде знаете?
— От Елена, разбира се. Елена ми разказа много неща за вас.
— Познавате дъщеря ми?
— Аз съм неин приятел, госпожо Фьодорова. Доверен приятел.
— Изпраща ви тя, така ли?
— Точно така.
— Защо?
— За да обсъдим нещо важно. — Той понижи глас. — Нещо, свързано с благополучието на Елена и децата.
— Да не би да са в опасност?
— Наистина ще бъде по-добре да поговорим на четири очи, госпожо Фьодорова. Въпросът е много деликатен.
Тя го изгледа подозрително, но отстъпи встрани. Гостът мина мълчаливо покрай нея и стъпките му не издадоха никакъв шум по покрития с плочки под на коридора. Сякаш се носи във въздуха — помисли си Светлана и потръпна, докато слагаше отново веригата на вратата. — Като призрак.
51. Женева
Говори се, че пътешествениците, които се приближават към Женева с влака от Цюрих, обикновено остават толкова поразени от красотата й, че изхвърлят билетите си за връщане през прозореца и се заклеват никога да не я напуснат. Докато навлизаше в града през тихата августовска нощ с наетата в Париж кола, Габриел не изпита нищо подобно. Винаги бе смятал Женева за очарователно, но ужасно скучно място. Някогашен дом на ревностни калвинисти, днес градът имаше нова религия — парите, а банкерите и богаташите бяха новите му свещеници и архиепископи.
Хотел „Метропол“ се намираше близо до езерото, срещу Английската градина. Нощният администратор — дребен мъж с безупречно облекло и безизразни черти, му подаде електронен ключ и го информира, че съпругата му вече се е регистрирала и го чака горе. Той я завари седнала в едно кресло пред прозореца, с опрени на перваза крака и поглед, насочен към Же д’О57 — високия фонтан в центъра на езерото. Униформата й на стюардеса на „Ел Ал“, изгладена и колосана, висеше на закачалка в стенния гардероб. Светлината на свещите се отразяваше в сребърните похлупаци върху масичка на колелца, сервирана за двама. Габриел извади бутилка изстудено „Шасла“ от кофичката с лед и си наля една чаша.
— Очаквах те преди час.
— Трафикът на излизане от Париж едва пъплеше. Какво има за вечеря?
— Пиле по киевски58 — отговори му тя без следа от ирония. Очите й си оставаха приковани във фонтана, който в момента изглеждаше червен от светлината на разноцветните прожектори. — Маслото вече трябва да се е втвърдило.
Габриел сложи ръка върху един от похлупаците.
— Нищо му няма. Да ти сипя ли малко вино?
— Не трябва да пия. Поръчала съм да ме събудят по телефона в четири часа. Сутринта имам полет от Женева до „Бен Гурион“, а следобед — от „Бен Гурион“ до Москва. — Погледна го за пръв път. — Знаеш ли, струва ми се, че служителите на „Ел Ал“ спят по-малко дори от агентите на Службата.
— Никой не спи по-малко от агентите на Службата. — Наля й чаша вино. — Пийни малко. Казват, че е полезно за сърцето.
Тя вдигна чашата за наздравица, взряна в Габриел.
— Честита годишнина, скъпи. Днес се навършват пет месеца от сватбата ни. — Отпи от виното. — Край на медения ни месец в Италия.
— Пет месеца не е годишнина, Киара.
— Разбира се, че е.
Тя погледна отново към фонтана.