— Ти си в беда, скъпа.
— Не, мамо.
— Кой беше мъжът, когото изпрати да ми донесе това писмо?
— Приятел. Някой, който ми помага.
— В какво?
Елена остана мълчалива.
— Напускаш съпруга си?
— Да, мамо, напускам го.
— Нарани ли те?
— Лошо.
— Удари ли те?
— Не, никога не ме е удрял.
— Значи има друга жена?
Елена кимна, без да откъсва очи от храната си.
— Тя е просто деветнайсетгодишно дете. Сигурна съм, че Иван ще нарани и нея един ден.
— Не трябваше да се омъжваш за него. Молих те да не се омъжваш за него, но ти не ме послуша.
— Знам.
— Той е чудовище. Баща му беше чудовище и той е чудовище.
— Знам. — Елена се опита да хапне малко супа, но бе загубила апетит. — Съжалявам, че с децата не те виждахме по-често през последните години. Иван не ни позволяваше. Това не е извинение. Трябваше да му се опълча.
— Не е нужно да се извиняваш, Елена. Знам повече, отколкото си мислиш.
По бузата на Елена се търкулна сълза. Тя я избърса, преди майка й да я види.
— Много съжалявам за начина, по който се държах с теб. Надявам се да ми простиш.
— Прощавам ти, Елена. Но не разбирам защо дойде в Москва.
— Трябва да свърша нещо, преди да напусна Иван. Трябва да защитя себе си и децата.
— Да не смяташ да задигнеш парите му?
— Това няма нищо общо с пари.
Майка й не настоя да научи повече. Тя беше съпруга на партиен член. Знаеше за тайните и ограниченията.
— Кога възнамеряваш да му го кажеш?
— Утре вечер. — Елена замълча, после добави многозначително: — Когато се върна във Франция.
— Съпругът ти не е от хората, които приемат леко лошите новини.
— Никой не знае това по-добре от мен.
— Къде смяташ да отидеш?
— Още не съм решила.
— Ще останеш в Европа или ще се прибереш в Русия?
— В Русия вече няма да е безопасно за мен.
— Какво говориш?
— Може да се наложи да отведа децата някъде, където Иван няма да е в състояние да ги намери. Разбираш ли какво ти казвам?
Съпругата на партийния член разбираше чудесно.
— Ще ги видя ли някога отново, Елена? Ще видя ли някога отново внуците си?
— Може да мине известно време дотогава. Но… да, ще ги видиш отново.
— Време? Колко време? Погледни ме, Елена. На мен не ми остава много време.
— Оставила съм малко пари в долното чекмедже на скрина. В момента това е всичко, с което разполагам.
— В такъв случай не мога да ги приема.
— Довери ми се, мамо. Трябва да вземеш тези пари.
Светлана сведе поглед и опита да се храни, но вече бе изгубила апетит — също като дъщеря си. Двете останаха дълго време неподвижни, като се държаха за ръце през масата. Лицата им бяха мокри от сълзи. Накрая майката взе писмото и го допря до пламъка на свещта. Елена погледна към телевизора и видя как новият цар на Русия приема венцехваленията на масите. Не можем да живеем като нормални хора — помисли си тя. — И никога няма да можем.
Противно на здравия разум и в разрез с всички писани и неписани правила, Габриел не се върна веднага в стаята си в хотел „Риц-Карлтън“. Вместо това се отклони още по на юг, към жилищните блокове на Октомврийския площад, и стигна до сградата, която местните жители наричаха Кучешкия дом. От нея не се разкриваше гледка към река Москва, нито към Кремъл, само към идентично изглеждаща постройка, към паркинг, пълен с раздрънкани малки автомобили, и към „Садовое колцо“61 — евфемизъм, защото от градините нямаше и помен, — откъдето се носеше тътен денем и нощем. От север духаше лют вятър и напомняше, че руското „лято“ е свършило и че скоро отново ще бъде зима. Поетът в Алон си помисли, че това е съвсем подходящо за случая. Може би никога не е имало лято, рече си той. Може би лятото е било илюзия — като мечтата за руска демокрация.