— Габриел — каза Ейдриън Картър, като му подаде ръка. — Радвам се, че дойде.
— Изглеждаш добре, Ейдриън.
— А ти си същият ужасен лъжец. — Той погледна лицето на Алон и се намръщи. — Предполагам, че тази чудесна синина на бузата ти е спомен от нощта, прекарана в Лубянка.
— Исках да ти донеса нещо, но магазинът за сувенири беше затворен.
Картър се усмихна и хвана Габриел за лакътя.
— Реших, че си гладен след пътуването. Поръчал съм ти нещо за обяд. Впрочем как беше полетът?
— Беше много мило от твоя страна да изпратиш самолета си в такъв кратък срок.
— Този не е мой — отвърна кратко Ейдриън.
— На Военноморската база „Гуантанамо“ ли е?
— Всичко както му е редът.
— Това обяснява белезниците и спринцовките.
— Това те избавя от приказките им. Средностатистическите джихадисти са дяволски шумни спътници.
Влязоха във всекидневната. Беше типичен джорджтаунски салон — правоъгълен, с висок таван и френски прозорци, гледащи към малка тераса. Мебелите бяха скъпи, но грозни, от тези, които се срещат в конферентните зали на луксозните бизнес хотели. Впечатлението се допълваше от кетъринговия вид на храната, сложена върху бюфета. Единственото, което липсваше, бе красива млада сервитьорка, която да предложи на Габриел чаша посредствено шардоне.
Картър отиде до бюфета и си избра сандвич с шунка и джинджифилова бира. Алон си наля чаша черно кафе от един сребърен термос и седна на креслото до френските прозорци. Ейдриън се разположи до него, като постави подноса на коленете си.
— Шамрон ми каза, че Иван отново се е проявил като лошо момче. Разкажи ми всичко, което знаеш. Не ми спестявай нито една подробност. — Той отвори шумно бутилката бира. — Знаеш ли, харесвам историите за Иван. Те ми напомнят, че в този свят има хора, които са готови да направят абсолютно всичко за пари.
Скоро след като Габриел започна разказа си, Ейдриън, изглежда, загуби апетит. Той остави недоядения си сандвич върху масата до креслото и остана неподвижен като статуя с кръстосани крака, събрал замислено длани под брадичката си. Габриел от опит знаеше, че добрият шпионин по принцип е добър слушател. Картър притежаваше тази способност по рождение, както и усета към езиците, умението да се слива с околната среда и скромността. Почти нищо в спокойното му държане не подсказваше, че е един от най-могъщите представители на вашингтонската разузнавателна институция или че преди да се издигне до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли и да оглави оперативния отдел в ЦРУ, е бил най-известният действащ агент. Повечето хора го смятаха за психотерапевт. Когато видеха Ейдриън Картър, те си го представяха търпеливо изслушващ изповеди за любовни разочарования, а не разкази за терористи и руски търговци на оръжие.
— Ще ми се да можех да кажа, че историята ти напомня измислиците на ядосана съпруга — каза Картър. — Ала за съжаление, тя съвпада с някои сведения, които получихме през последните няколко месеца.
— Какви сведения?
— По-скоро слухове — отвърна Ейдриън. — По-тясно свързана с темата ми се струва една фраза, която изплува няколко пъти през последните седмици, достатъчно често, за да е случайно, според анализаторите от Националния център за борба с тероризма.
— Каква е фразата?
— „Стрелите на Аллах“. Вече го срещнахме половин дузина пъти, последно на компютъра на джихадист, който е бил арестуван от нашия приятел Ларс Мортенсен в Копенхаген. Спомняш си Ларс, нали, Габриел?
— С най-топли чувства — отговори Алон.
— Мортенсен и неговият технически екип в датската РЕТ29 са открили израза в стар имейл, който заподозреният се е опитал да изтрие. В него пишело за „стрелите на Аллах, пронизващи сърцата на неверниците“, или нещо от този род.
— Как се казва заподозреният?
— Марван Абас. Йорданец, който живее в големия имигрантски квартал на Копенхаген Ньоребро — квартал, който, ако не греша, ти познаваш доста добре. Ларс казва, че Абас е член на радикалното ислямистко политическо течение „Хизб ут Тахрир“. От йорданското разузнаване ни съобщиха, че той е бил и сътрудник на Абу Мусаб ал Заркауи, мир на духа му.