Когато домакинът покани всички на обяд, беше почти три часът. Сара пресметна, че гостите са поне седемдесет на брой, но от кухните на Иван като по чудо се появи достатъчно храна, за да нахрани два пъти по-многолюдно парти. Тя се настани до Михаил в края на масата, където седеше и Харков, така че двамата не само му бяха подръка, но и усещаха миризмата на одеколона му. Падна голямо лапане; домакинът погълна огромни количества храна, но без удоволствие — поднасяше я към устата си разсеяно и очевидно мислеше за нещо друго. В края на обяда настроението му се подобри, защото се появиха Анна и Николай, придружени от руската им гувернантка Соня. Децата седнаха в скута му, а той ги обгърна с масивните си ръце.
— Те са всичко за мен — каза той на Сара. — Ако някога им се случи нещо… — Гласът му заглъхна, сякаш не му достигаха думи. После добави заплашително: — Бог да му е на помощ на онзи, който дръзне да нарани децата ми.
Тази доста странна и мрачна реплика сложи край на обяда, въпреки че останалите гости не изглеждаха особено впечатлени от нея — просто станаха от масата и тръгнаха надолу по стъпалата, за да се гмурнат за последно в басейна. Иван пусна децата и хвана Михаил за китката, когато той се изправи.
— Не бързайте толкова — каза му. — Обещахте да ми дадете шанс да ви убедя да се върнете в Русия, за да работите за мен.
— Не си спомням да съм давал подобно обещание.
— Но аз го помня много добре, а това е най-важното. — Той стана и се усмихна очарователно на Сара. — Мога да бъда доста убедителен. Ако съм на ваше място, ще започна да планирам преместването си в Москва.
Харков отведе Михаил в един отдалечен ъгъл на терасата и двамата седнаха под сянката на един купол. Сара погледна Елена. Сега децата седяха в нейния скут, а тя ги прегръщаше толкова нежно, колкото яростно ги бе прегръщал съпругът й.
— Приличате на картина на Мери Касат.
— Ще приема това за комплимент.
Елена целуна Анна по бузата и й прошепна нещо, а детето кимна и се усмихна. После прошепна нещо на Николай, който реагира по същия начин.
— Да не си казвате нещо лошо по мой адрес? — попита закачливо Сара.
— Децата ви намират за много красива.
— Моля ви, кажете на децата, че аз също ги смятам за много красиви.
— Освен това се чудят дали няма да пожелаете да разгледате стаята им. В нея има нова картина и те нямат търпение да я видите.
— Предайте им, че ще я разгледам с най-голямо удоволствие.
— Елате тогава — каза Елена. — Те ще ни заведат.
Децата хукнаха из колонадата, после спряха да ги изчакат, подскачайки по шахматния мраморен под, сякаш играеха на дама. Докато се изкачваха по централното стълбище, Николай се превъплъти в свирепа руска мечка и Сара се престори на уплашена. После Анна я хвана за ръката и я поведе по великолепен коридор, окъпан в топла светлина. Той свърши при детската стая, която не бе никаква стая, а луксозен апартамент. „Две деца на плажа“ бе окачена във вестибюла до сходен по размери портрет на млада танцьорка от Дега42. Елена Харкова, завършила история на изкуството и бивша служителка в ленинградския Ермитаж, се вживя с лекота в ролята на екскурзовод.
— Касат и Дега са се познавали много добре. Всъщност Дега е оказал голямо влияние върху творчеството й. Реших, че ще им е добре заедно. — Тя погледна Сара и се усмихна леко. — Допреди две седмици бях убедена, че картината на Дега действително е на Дега. Вече не съм толкова сигурна.
Елена отпрати децата да играят. Щом излязоха, във вестибюла се възцари дълбока тишина. Двете жени останаха неподвижни на няколко крачки една от друга: Елена — пред Дега, Сара — пред Касат. Над главите им надничаше като гаргойл43 видеокамера.
— Коя сте вие? — попита Харкова, като продължаваше да гледа право напред. — И защо сте в дома ми?
Сара погледна към видеокамерата.
— Не се страхувайте — продължи Елена. — Иван ни наблюдава, но не може да ни чуе. Преди много време му казах, че не искам да живея в къща, пълна с микрофони. И той ми се закле, че никога няма да го направи.
42
Едгар Дега (1834 — 1917 г.) — френски живописец, график и скулптор, един от най-видните представители на импресионизма. — Б.пр.
43
Каменна скулптура с формата на животно или фантастично същество по покривите на старите готически и викториански постройки, обикновено изпълнявала ролята на водоливник. — Б.пр.