— Какво се случи?
— Парите. Парите промениха всичко. Промениха и Русия. Парите са новото КГБ. Парите контролират живота ни. А стремежът ни към парите ни пречи да си задаваме въпроси за действията на нашето така наречено демократично правителство.
Елена посегна към лицето на едно от децата — малкото момче — и погали пукнатините по бузата му.
— Който и да е нарисувал това, е бил доста добър — каза тя. — Предполагам, че го познавате?
— Да, при това много добре. — Сара замълча, после добави: — Искате ли да се срещнете с него?
— Кой е той?
— Това не е важно. Важното е да се съгласите да се срещнете с него. Той се опитва да спаси живота на невинни хора. И се нуждае от помощта ви.
Пръстът на Елена докосна лицето на другото дете.
— Как ще го осъществим? Иван вижда всичко.
— Опасявам се, че ще се наложи да прибегнем до малка лъжа.
— Каква малка лъжа?
— Искам да прекарате остатъка от следобеда във флиртуване с Михаил. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете.
„Блекбъри“-то на Сара имаше една функция, която липсваше в широко разпространените модели на телефона — способността да кодира и изпраща текстови съобщения до разположен наблизо приемник за по-малко от една хилядна от секундата. Съобщението, което тя изпрати същата вечер, бе посрещнато с голяма радост във вилата в Гасен. Габриел информира незабавно оперативния център на булевард „Цар Саул“ и общия оперативен център в щаба на ЦРУ в Лангли. После събра екипа си, за да обсъдят последните детайли от следващата фаза на операцията. Малката лъжа, която щяха да кажат на Иван. Малката лъжа, с която щяха да прикрият голямата.
41. Сен Тропе, Франция
След полунощ от Приморските Алпи връхлетя буря и обсади крепостта на Иван Харков в залива Кавалер. Лошото време не успя да събуди Елена Харкова. Последните две безсънни нощи я бяха принудили да вземе два пъти по-голяма доза успокоително от нормалното. Сега тя се събуди неохотно и бавно, като водолаз, който изплува на повърхността от голяма дълбочина. Полежа известно време неподвижно със затворени очи и пулсираща от болка глава, неспособна да заспи отново. Накрая опипа слепешком другата половина на леглото и ръката й погали топлото, меко тяло на момиче. За момент се уплаши, че Иван е бил достатъчно безочлив да вкара Екатерина в леглото им. После отвори очи и видя, че това е Анна. Детето беше с очилата за четене на баща си и драскаше със златната му писалка върху задната страна на някакви бизнес документи. Елена се усмихна въпреки главоболието, което я мъчеше.
— Кажи на Мария да ми донесе cafe au lait44. Голямо cafe au lait.
— В момента съм много заета. Работя, също като татко.
— Поръчай ми кафе, Анна, или ще те набия здравата.
— Но ти никога не ме биеш, мамо.
— Никога не е късно да започна.
Момичето продължи упорито да драска.
— Моля те, Анна, умолявам те. Мама не се чувства добре.
Момичето въздъхна тежко, после, имитирайки баща си до съвършенство, захвърли документите и писалката върху нощното шкафче в изблик на престорен гняв и отметна одеялото. Докато слизаше от леглото, Елена я сграбчи внезапно и я притисна силно към себе си.
— Мислех, че искаш кафе.
— Искам. Но първо искам да те гушна.
— Какво има, мамо? Изглеждаш тъжна.
— Просто те обичам прекалено много.
— И това те прави тъжна?
— Понякога. — Елена я целуна по бузата. — Хайде, върви. И не се връщай без кафе.
Тя затвори отново очи и се заслуша в шума от отдалечаващите се стъпки на дъщеря си. Повей на хладен въздух раздвижи завесите и по стените на спалнята й затанцуваха сенки. Както всички останали стаи в къщата, и тази беше твърде голяма, за да бъде уютна, и сега, останала сама в просторното като пещера помещение, Елена се почувства като в затвор. Тя придърпа завивките чак до брадичката си, за да се почувства по-уютно, и се замисли за Ленинград отпреди разпадането на Съветския съюз. Като дъщеря на високопоставен функционер на Комунистическата партия, тя бе водила живота на привилегированите съветски граждани: специални стоки, изобилие от храна и дрехи, пътувания в чужбина — в други страни — членки на Варшавския договор. Въпреки това, нищо от очарователните й детски години не я беше подготвило за разточителния й живот с Иван. Домове като този не съществуват, бяха й втълпявали в детството — не само съветската система, но и ортодоксалният й баща, който продължи да вярва в комунизма дори когато стана ясно, че царят е гол45. Сега Елена си даде сметка, че са я лъгали през целия й живот — първо баща й, а после и съпругът й. Иван обичаше да се преструва, че този импозантен палат край морето се дължи на капиталистическата му находчивост и упорит труд. В действителност го бе придобил чрез корупция и връзки със старата система. Палатът плуваше в кръв. Понякога Елена виждаше тази кръв в сънищата си. Тя се стичаше като река по безкрайните мраморни коридори и се изливаше на водопади по великолепните стълбища. Кръвта, пролята от хората, които Иван беше въоръжил. Кръвта на децата, принудени да се сражават в неговите войни.
45
Алюзия за популярната приказка на Ханс Кристиан Андерсен „Новите дрехи на царя“. — Б.пр.