— Не се чувствах добре.
— Тази сутрин изглеждаш добре.
— Чувствам се малко по-добре, благодаря.
— Няма ли да й се обадиш?
— На кого?
— На майка ти.
Иван беше ветеран в подобни игри и прекалено бърз за нея. Елена внезапно изпита необходимост от повече време и пространство. Тя се шмугна покрай него и се запъти към спалнята с телефона.
— Какво правиш?
Елена му показа телефона.
— Ще говоря с майка си.
— Добре, но вече трябваше да си облечена. Всички ще ни чакат на Старото пристанище в дванайсет и половина.
— Защо? — попита тя, като се престори, че не знае.
— Ще прекараме следобеда на яхтата. Вчера ти казах.
— Съжалявам. Забравила съм.
— Какво правиш още в леглото? След няколко минути трябва да тръгваме.
— Кого си поканил?
Той изреди няколко имена — всички руски и мъжки.
— Не съм сигурна, че ми се идва. Ако нямаш нищо против, ще остана с децата. Освен това ще се забавлявате повече, ако ме няма там.
Той не си направи труда да протестира. Вместо това погледна златния си часовник, сякаш искаше да прецени дали разполага с достатъчно време да вземе Екатерина. Елена се пребори с желанието си да му каже, че тя изгаря от нетърпение да й се обади.
— Какво ще правиш сама цял ден? — попита той нехайно, сякаш не се интересуваше особено от отговора й.
— Ще лежа в леглото и ще чета вестници. После, ако се чувствам достатъчно добре, ще заведа децата в града. Днес е пазарен ден. Знаеш колко много обичат да ходят на пазара.
Пазарът бе представата на Иван за ада на земята. Той направи един последен равнодушен опит да промени решението й, после влезе в банята, за да се избръсне и да вземе душ. Десет минути по-късно, с нови дрехи и напарфюмиран, съпругът й слезе на долния етаж. Елена, все още в леглото, пусна телевизора и превключи на канала, на който можеше да види случващото се в обсега на охранителните камери на входната врата. Съпругът й очевидно очакваше опасен ден във водите край Кот д’Азюр, защото беше взел максимални мерки за сигурност: шофьор и двама телохранители в собствената му кола плюс втора кола с още четирима души. Елена го видя за последен път, докато се качваше на задната седалка на колата си. Той говореше по мобилния телефон и се усмихваше по начина, по който се усмихваше само на Екатерина.
Тя изключи телевизора и мотивирана от последната гледка, спусна крака на пода. Не спирай сега — каза си тя. — Ако спреш, никога няма да събереш смелост да започнеш отново. И каквото и да правиш, не поглеждай назад. Няма да си сама нито за миг. Последните думи не бяха нейни. Бяха й казани от мъжа, когото познаваше под името Михаил. Мъжът, който скоро щеше да й стане любовник.
Сега, докато правеше последните стъпки към предателството, Елена сякаш чуваше инструкциите му отново — тихи, но уверени. Тя се изкъпа в джакузито с размери на плувен басейн, като си пееше тихо — нещо, което не бе характерно за нея. Гримира се внимателно и след няколко опита се спря на прическа, която й се стори подходяща. Пред гардероба изпита същата несигурност, защото изпробва и захвърли половин дузина костюми, преди да се спре на семпла кремава рокля на „Диор“, която Иван й бе купил в пристъп на вина по време на последното си пътуване до Париж. Неодобрените дрехи остави разхвърляни по леглото така, както я бе инструктирал Михаил. Свидетелство за романтична нерешителност, беше го нарекъл той. Видимо доказателство за желанието й да изглежда привлекателна за своя любовник.
В един часа на обяд Елена уведоми Соня и децата, че ще отскочи за няколко часа до града. После нареди на Олег да подготви кола и да вземе необходимите мерки за сигурност. Трафикът по пътя към Сен Тропе беше плачевен, както обикновено; тя уплътни времето си, като се обади на майка си в Москва. Олег, който седеше до нея на задната седалка, не се опита да скрие факта, че подслушва, а Елена не си направи труда да снижи гласа си. Когато разговорът приключи, тя изключи телефона и го пусна в дамската си чанта. Слезе от колата на Авеню дю Марешал и преметна чантата през лявото си рамо, както я бяха инструктирали. Дясното рамо беше знак, че е размислила. Лявото — че е готова да се присъедини към тях.
Елена стигна до югоизточния ъгъл на площад „Карно“, следвана от Олег и Генадий, и навлезе в претъпкания пазар. От сектора, където продаваха дрехи, купи еднакви кашмирени пуловери за Иван и Николай и чифт сандали за Анна, които да заменят онези, които бе забравила при последното им посещение на плажа Пампелон. Даде на Олег да носи покупките, след това се отправи към сергиите с храна в центъра на площада, където спря, за да погледа как един мъж с прошарена коса приготвя рататуй46 в най-големия тиган, който някога бе виждала. До нея изникна млада тъмнокоса жена, промърмори няколко думи на английски и изчезна отново в тълпата.
46
Френско национално ястие, смесица от пържени зеленчуци с провансалски подправки. — Б.пр.