Елена купи половин килограм рататуй и връчи кутията на Генадий, после продължи диагонално през площада към булевард „Луи Блан“. На ъгъла беше паркирано яркочервено „Ауди“ кабриолет. Зад волана му седеше Михаил, вдигнал лице към слънцето, а от стереоуредбата гърмеше американска музика. Елена хвърли дамската си чанта на пасажерската седалка и бързо се качи в колата. Когато аудито потегли рязко, тя гледаше право напред. Ако беше погледнала през рамо, щеше да види Олег, който крещеше по мобилния си телефон със зачервено лице. И Генадий, по-младият от двамата, който тичаше след автомобила, като продължаваше да стиска кутията с рататуй.
42. Сен Тропе, Франция
— Кой сте вие?
— Майкъл Данилов. Приятелят на Сара от Вашингтон. Съпругът ви ме нарича Михаил. И вие може да ме наричате така.
— Искам да знам истинското ви име.
— Това е истинското ми име.
— Къде работите?
— Вече знаете къде работя. В Центъра за демокрация „Дилард“.
— Къде ме водите?
— Някъде, където можем да останем насаме.
— Нямаме много време. Иван със сигурност вече ни търси.
— Опитайте се да не мислите за него. В момента сме само двамата.
— Телохранителите ви видяха. Те ще кажат на Иван, че сте били вие, и той няма да се успокои, докато не ви убие.
— Съпругът ви няма да ме убие, Елена.
— Не го познавате. Той непрекъснато убива хора.
— Познавам съпруга ви много добре. Той никога не убива от любов. Само за пари.
43. Планински масив Мор, Франция
Те поеха към вътрешността на страната по лъкатушещ път, който минаваше през планинския масив Мор. Михаил шофираше много бързо, но не изглеждаше разтревожен или напрегнат. Лявата му ръка лежеше спокойно върху горната част на волана, а с дясната сменяше плавно скоростите. Елена си каза, че не е никакъв компютърен специалист. Беше прекарала достатъчно време в компанията на елитни войници, за да разбере, че и спътникът й е точно такъв. Тя потърси утеха в тази мисъл. Просто беше сменила едни телохранители с друг.
Теренът ставаше все по-скалист. От дясната им страна имаше стена от борове и евкалипти, от лявата — бездънна зелена клисура. Преминаваха като светкавица през села, чиито имена й бяха непознати. Помисли си колко е ужасно, че никога не ги е посещавала. И си обеща, че един ден, когато всичко това свърши, ще дойде тук с децата на пикник без телохранителите. Децата…
Не трябваше да мисли за тях в този момент. Искаше да се обади на Соня и да се увери, че са в безопасност. Искаше да изкрещи на този странен мъж, наречен Михаил, да обърне колата. Вместо това се съсредоточи върху вятъра в косите си и топлите слънчеви лъчи върху кожата й. Една омъжена жена, която се кани да се отдаде на друг мъж, няма да развали тръпката на сексуалното очакване, като се обади на децата си. Ще мисли само за настоящия момент, а последствията да вървят по дяволите.
Влязоха в село с една-единствена улица, скрита под сянката на чинари. Девойка Рубенсов тип седеше върху виненочервен скутер пред един табак47. Лицето й беше скрито под каска с тъмен визьор. Когато я наближиха, тя потупа два пъти предния си фар и излезе на пътя пред тях. Караха след нея около километър и половина, после завиха заедно по черен път, ограден с маслинови дръвчета, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог48, чиито сребристозелени листа проблясваха като монети под лекия вятър. В края на пътя имаше отворена дървена порта, а отвъд нея се виждаше дворът на малка, измазана с хоросан вила. Михаил изключи двигателя.
— Запомнете как изглежда, Елена. Важно е да запомните и най-дребните детайли. Иван ще очаква точно това, когато ви разпитва.
— Къде сме?
— Някъде в планините. Не сте съвсем сигурна. Изпитали сме влечение един към друг от момента, в който сме се срещнали в „Гран Жозеф“. Иван не го е забелязал, защото е мислил за Екатерина. Били сте уязвима и аз съм го разбрал. Просто е трябвало да измисля някакъв начин да се видим насаме. Знаел съм, че хотел няма да ни свърши работа, затова съм си позволил да наема това място през седмицата от местен агент по недвижими имоти.
48
Авторът има предвид картината на прочутия художник, озаглавена „Маслинови дървета с жълто небе и слънце“. — Б.пр.