Умбрия? Ранди се замисли. Това бе хълмиста област със застроени по възвишенията стари градове, маслинови горички и лозя. Какво в Умбрия би могло да бъде свързано с Ренке и неговите приближени?
— Госпожице Ръсел, ако обичате за секунда.
Ранди се извърна. В залата бе влязъл един от младите офицери от управлението, придаден към берлинското посолство. Изражението му бе напрегнато. Както и убитата в нападението край вилата на Кеслер млада жена на име Карла, и този младеж бе от същото поколение — високоинтелигентни, но неопитни новаци, набързо преминали подготовка в Кемп Пиъри след терористичните нападения в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с цел бързо преустрояване на човешките разузнавателни ресурси в ЦРУ. Напрегна се да си спомни името му и успя. Този симпатичен човек се казваше Флорес, Джеф Флорес.
— Какво има, Джеф?
— Нали ми възложихте да поработя върху обгорелия лист, който бяхте намерили у Ланге — обясни младежът тихо.
Тя кимна. Помнеше, че заедно с паспорта, портфейла и телефона бе измъкнала и парче обгорена, почерняла хартия. Това бяха веществените доказателства, оцелели в пожара и хаоса в Кеслеровата вила. Но пък като източник на информация този лист изглеждаше напълно безполезен. Още на пръв поглед се виждаше, че е прекалено обгорял, за да се чете нещо по него.
— Е, успя ли да направиш нещо?
Младежът пристъпи от крак на крак с видимо неудобство, погледна срамежливо Бенет и рече:
— Прощавайте, ама може ли да ви покажа в моята стая… ако обичате.
Потискайки нетърпението си, Ранди кимна и тръгна след него. Минаха по коридора на същия трети етаж в посолската сграда и скоро стигнаха до малко помещение без прозорци. Тук пространството бе заето главно от едно бюро и заключен метален шкаф за секретна документация и дискове. Ранди се огледа с крива усмивка, но успя да каже:
— Готина бърлога си имаш тук, Джеф. Винаги се радвам да видя с очите си как у нас възнаграждават патриотизма и саможертвата.
Младежът се усмихна леко в знак, че е оценил шегата, но изражението му отново стана сериозно и напрегнато. И въпреки всичко се опита да отговори на майтапа й.
— Инструкторите във Фермата3 все казваха, че след като изкараш двайсетина години работа под прикритие, вече имаш избор — или медал, или стая с бюро и изглед.
— Съжалявам да ги го кажа по този кофти начин — ухили се Ранди, — ама те са те будалкали. Срокът е поне трийсетина години и чак тогава ти се полага стая с прозорец, това е положението.
Сетне реши, че е време да преминат към работата, и го подкани:
— Хайде сега да ми покажеш какво си направил. Май си се стреснал нещо, а?
— Точно така, госпожице Ръсел — отвърна Флорес. — Сканирах листа, по-точно онова, което бе останало от него. Успях да го постигна с нашата дигитална техника тук. След като го получих в цифров вид, вече беше лесно да разкарам следите от изгарянето по електронен път, сетне максимално да подобря онова, което е имало на него. И възстанових поне четирийсет на сто от оригиналния текст.
— Хайде бе!
Флорес набра комбинацията на кода за отваряне на шкафа и от него извади лист.
— Ето ви разпечатка на онова, което може да се чете.
Ранди разгледа подадената й страница в абсолютно мълчание. Съдържанието приличаше на дълъг списък с регистрационни номера и описания на различни марки автомобили и пикапи. Внезапно присви очи. Няколко от тези номера и бележки й се сториха познати. Сетне погледът й стигна до края на списъка, където пишеше:
… СРЕБРИСТО АУДИ A4 КУПЕ, БЕРЛИНСКИ НОМЕР В АМ 2506…
За бога! Че тя бе минала покрай същата кола вчера вечерта, а в нея с куршумена дупка в опряната на волана глава бе зърнала трупа на бедната Карла Вос. Вдигна очи от листа в пълен шок.
— Точно така — прочете мислите й Флорес. — Това са наши коли. Всяка една в списъка. Или са ни дадени за ползване от германската страна, или са собственост на управлението и придадени към берлинското му бюро.
— Боже мой! — измърмори Ранди гневно. — Значи затова поръчковият екип на Ренке ни е намерил безпогрешно и толкова лесно…