— Да, сега искаш да ме целунеш — казва тъжно тя и се извръща: една прекрасна кукла с размазан грим. — Сега искаш да ме целунеш.
Сол потъна в стола си, издиша бавно поетия въздух и взе една тъмносиня нанка от бюрото си. Размаха я и каза:
— Току-що получихме нещо от Москва.
— Още боклук ли?
Повечето сведения, които ЦРУ получаваше от Съветския съюз, представляваха слухове и недоказани твърдения. Голяма част от времето си кремъловедите в Управлението използуваха, за да анализират информация, която беше обществено достояние.
Ансбах се усмихна тайнствено.
— Мога да ти кажа, че тази папка е видяна само от трима души: от директора, от шифровчика, който е съвсем чист, и от мен. Сега вече вярваш ли, че е нещо смислено?
Стоун кимна разбиращо.
— Виждам, че не ти е много ясно как именно се сдобиваме със сведенията — каза Сол и се облегна назад, без да оставя папката. — Иска ми се събирането на сведения и техният анализ да си останат две различни неща.
— Разбирам.
— Но съм убеден, че си наясно, че след Хауард не сме имали нищо ценно в Русия. — Ансбах имаше предвид Едуард Лий Хауард, служител от съветския отдел на ЦРУ, който през 1983 година поиска политическо убежище в Москва и съобщи на практика всички източници на ЦРУ в СССР — съкрушителен удар, от който Управлението не се беше възстановило напълно.
— Нали взехме други — побърза Стоун.
— Не. Един от малкото, които оставихме, беше един шофьор в Девети отдел на КГБ. Кодово название Таралежа. Бил е шофьор на неколцина членове на ЦК. Вербувахме го рано, с твърдо заплащане в рубли, тъй като във валута щеше да е доста рисковано.
— И в замяна е подслушвал разговорите на задната седалка.
— Е, бяхме му дали касетофон. Криеше го под задната седалка.
— Умно.
— Забелязал, че този, когото вози напоследък, непрекъснато ходи на някакви среднощни срещи извън Москва, на които се събират редица властни люде, и наострил уши. Получихме няколко касети. За съжаление, горкичкият не знаел как да работи с касетофон. Копчето за звука било намалено докрай и качеството на записа е невероятно лошо. Опитвахме се да пуснем анализатор, но шумът е прекалено силен. Успяхме да разшифроваме по-голямата част, но нямаме представа кой е въвлечен, кой разговаря.
— И искате да разберете какво става — заключи Стоун. Погледът му беше отправен не към Ансбах, а към графиките, окачени над ламперията — изобразяваха диви патици и странни растения. Възхищаваха го усилията на Сол стаята да прилича повече на аристократично имение, отколкото на кабинет.
— Добре, Сол, но защо аз? Има и други, които могат да го направят — преметна крак връз крак Чарли и добави замислено: — И които си бяха в града.
Вместо отговор Ансбах му връчи папката. Стоун я разгърна, смръщи вежди и се съсредоточи.
След няколко минути вдигна поглед:
— Добре, виждам, че си маркирал пасажите, на които искаш да обърна внимание. Значи тука двама разговарят. — И зачете подчертаните с жълт флумастер откъси, на места пропускаше и така ги събра в едно цяло.
„Безопасно ли е?… Завещанието на Ленин… Само Уинтроп Леман има копие… от самия Ленин го е получил старият мошеник… ламаринения бог… по никакъв начин не мога да го спра…“
— Този Уинтроп Леман… — прочисти гърло Стоун. — Предполагам, че имат предвид истинския Уинтроп Леман?
— А ти познаваш ли друг? — запита Ансбах и разпери ръце. — Да, твоя Уинтроп Леман.
— Аха — каза тихо Стоун, — сега разбирам защо си искал аз да поема случая.
Преди да стане негов кръстник, Уинтроп Леман беше съветник по въпросите на националната сигурност на Франклин Рузвелт и Хари Труман. През 1950 година назначил за свой помощник един блестящ млад историк от Харвард, на име Алфред Стоун — бащата на Чарли. По-късно, дори във времето, когато баща му беше изпаднал в немилост при тъй наречения „случай Алфред Стоун“ (когато сенаторът Джоузеф Маккарти го бе заклеймил в предателство по скалъпено обвинение за разкриване на тайни на Русия), Леман винаги го беше подкрепял. Леман — политикът, аристократът и както вестниците един след друг го провъзгласиха, „филантропът“ (което означаваше просто, че е бил изключително щедър с огромното си богатство) — сега беше осемдесет и девет годишен. Стоун съзнаваше, че никога не биха го взели в „Парнас“, ако невероятно влиятелният Леман дискретно не се бе застъпил за него.