Чухлинка — Кусково
— Пих.
— Много ли изпи?
— Много.
— Тогаз ставай и отивай.
— Къде да отивам?
— Не се прави, че не знаеш! Излиза, че ние сме джуджета и подлеци, а ти си Каин и Манфред…
— Чакайте — казвам, — такова нещо не съм твърдял…
— Не, твърдял си. Откакто си се заселил при нас, всеки ден го твърдиш. Не с думи, а с дело. Дори не с дело, а с липсата му. Негативно го твърдиш…
— Ама за какво „дело“ става дума? За каква „л и п с а“? — От смайване направо бях изблещил очи…
— Знаеш за какво. По нужда не ходиш — това е. Ние веднага усетихме, че нещо не е наред. Откакто си се заселил при нас, нито веднъж не сме те видели да идеш в клозета. Е, хайде, по голяма нужда — как да е! Ама нито веднъж дори по малка… Дори по малка!
И всичко това ми бе казано без усмивка, с оскърбен до смърт тон.
— Не, момчета, неправилно сте ме разбрали…
— Не, правилно сме те разбрали…
— Не бе, не сте ме разбрали. Не мога като вас да стана от кревата и да заявя на всеослушание:
„Момчета, отивам да…ая!“ или „Момчета, отивам да…ра“. Не мога, и толкоз…
— Защо да не можеш?! Ние можем, а ти не можеш! Излиза, че си нещо повече от нас. Ние сме мръсни животни, а ти си като лилия!…
— Ама недейте така де… Разберете най-сетне. На тоя свят има неща…
— Не по-зле от теб знаем какви неща има, а какви няма…
И не можех, и не можех да ги убедя в нищо, те пронизваха душата ми с мрачните си погледи. Взех да се предавам.
— Е, разбира се, и аз мога, и аз бих могъл…
— Ха тъй. Значи, можеш като нас. А ние като теб — не можем. Ти, разбира се, всичко можеш, а ние нищо не можем. Ти си Манфред, ти си Каин, а ние за теб сме като храчки под краката ти…
— Не бе, не е тъй. — Тук вече съвсем се оплетох. — На тоя свят има неща… Има такива сфери… Невъзможно е така направо: да стана и да ида. Защото съществува нещо като самоограничение, и аз не знам как да го нарека… Интимността на срама съществува още от времето на Иван Тургенев… И освен туй — клетвата на Воробьовите хълмове… Как така след всичко туй да стана и да кажа. „Е, момчета…“ Някак оскърбително звучи… Защото ако се случи някой с деликатно сърце…
Те, и четиримата, ме гледаха унищожаващо. Вдигнах рамене и безнадеждно млъкнах.
— Тия за Иван Тургенев ги зарежи. Мери си думите, и ние сме го чели. Я по-добре кажи: днес пи ли бира?
— Пих.
— Колко халби?
— Две големи и една малка.
— Тогаз ставай и отивай. Всички да видим, че си отишъл. Не ни унижавай и не ни мъчи. Ставай и отивай.
Нямаше накъде, станах и отидох. Не да се облекча аз. Тях да облекча. А когато се върнах, един от тях ми каза: „С такива позорни възгледи винаги ще си самотен и нещастен.“
Да. И той беше напълно прав. Знам много замисли на Бога, но защо той е вложил в мен толкова целомъдрие, до ден-днешен не съм проумял. А това целомъдрие — което е най-смешното! — това целомъдрие се тълкуваше толкова наопаки, че ме изкарваха лишен от елементарно възпитание.
Например в Павлово-Посад. Завеждат ме при едни дами и ме представят по следния начин:
— А това е прочутият Веничка Ерофеев. Той е прочут с много неща. Но най-много, разбира се, е прочут с това, че през целия си живот нито веднъж не е пръцнал….
— Как?! Ама нито веднъж ли?! — смайват се дамите и започват да ме разглеждат с опулени очи. — Нито веднъж?!
Аз естествено започвам да се сконфузвам. Пред дами не мога да не се сконфузвам. Казвам:
— Е, как тъй нито веднъж! Понякога…все пак…
— Как?! — още повече се учудват дамите. — Ерофеев — и… чак да не повярваш!… „Понякога все пак!“
Това ме кара окончателно да се смутя, затуй казвам горе-долу следното: — Е… че какво пък чак толкоз, аз все пак… То — пръцването — си е нещо дотам ноуменално [1]… Нищо феноменално няма в това — да пръцнеш…
[1] ноумен — във философията на Кант — непознаваемата същност на нещата, „вещта сама в себе си“. — Б.р.
— Виж ти! — шашват се дамите.
А после раздрънкват по цялата жп линия „Москва — Петушки“: „Той правел всичко това звучно и твърди, че добре го правел! Че го правел както трябва!“
Видяхте ли?! И така цял живот. Цял живот над мен тегне тоя кошмар — кошмарът, който се състои в това, че те разбират не превратно, не — „превратно“ пак щеше да е иди-дойди! — а именно строго наопаки, тоест съвсем по свински, тоест антиномично.
Много неща бих могъл да ви разкажа по този въпрос, но ако седна да ви разказвам всичко, ще откарам чак до Петушки. По-добре ще е да не ви разказвам всичко, а само една-единствена случка, защото тя е най-прясната: за това, как преди една седмица ме свалиха от бригадирския пост за „внедряване на порочна система на индивидуални графици“. Цялото наше московско управление се затриса от у ж а с, щом се сетят за тия графици. А какво ли чак толкоз у ж а с н о има тук, ако се замисли човек?!