Всичко от тая съдбоносна война, което градчето можеше да види и непосредствено да почувствува, се разиграваше светкавично бързо и необикновено просто.
При Увац, дето границата между Австро-Унгария и Турция минава по рекичката Увац и дървен мост разделя австрийската жандармерийска казарма от турските караули, на австрийска територия премина турски офицер с малко поделение. Тук той театрално пречупи сабята си върху оградата на моста и се предаде на австрийските жандарми. В тоя миг от хълма слизаше сивата сръбска пехота. Тя замести старовремския аскер по цялата граница между Босна и Санджака. Мястото, дето се срещаха трите граници — на Австрия, Турция и Сърбия, изчезна. Турската граница, която до вчера бе на петнайсетина километра от градчето, изведнъж се оттегли на повече от хиляда километра, там, някъде зад Одрин.
Толкова и такива големи промени, извършени за толкова кратко време, разтърсиха градчето из основи.
За моста на Дрина тая промяна бе съдбоносна. Железопътната връзка със Сараево, както видяхме, унищожи всички негови връзки със Запада, а сега неочаквано се скъса и връзката с Изтока. Точно тоя Изток, който го бе създал и до вчера беше още тук, наистина разтърсен и нащърбен, но траен и истински като небето и земята, сега изчезна като привидение и мостът наистина не свързваше нищо друго освен двете части на градчето и двайсетината села от едната и другата страна на Дрина.
Големият каменен мост, който по замисъла и набожното решение на везира от Соколовичи трябваше да споява като една от брънките на империята два дяла на царството и „за божия любов“ да улеснява прехода от изток към запад и обратно, сега беше наистина откъснат и от Изтока, и от Запада и оставен на себе си като заседнал кораб и изоставен молитвен дом. Три цели века той издържа и надживя всичко и непроменен вярно изпълняваше своята задача, но човешките нужди се насочиха другаде и нещата в света се промениха: сега самата задача му изневери. При неговата големина, трайност и красота още със столетия през него можеха да минават войски и да се нижат кервани, но ето, поради вечната и непредвидена игра на човешките отношения везировото дарение изведнъж се намери изхвърлено и като по магия поставено извън главното течение на живота. Сегашната роля на моста съвсем не отговаряше на неговата вечно млада външност и великанските му, но хармонични форми. Той обаче стоеше все такъв, какъвто го беше видял великият везир пред вътрешния взор на затворените си очи и какъвто го бе осъществил неговият строител: мощен, красив и траен, над всички промени.
Трябваше време, трябваха усилия, докато хората в градчето схванат всичко, което бе казано тук в няколко реда и което в действителност се бе разиграло в няколко месеца. И в сънищата границите не се местят така бързо и така далече.
Всичко онова, което дремеше у хората, древно като тоя мост и нямо, и неподвижно като него, сега изведнъж оживя и взе да влияе на всекидневния живот, на общото настроение и личната съдба на всекиго по отделно.
Първите летни дни на 1913 година бяха дъждовни и хладни. На капията денем седят угнетени градски мюсюлмани, по-възрастни хора, по десетима край някой по-млад, който им чете вестници, тълкува чуждите изрази и необикновени имена и обяснява географията. Всички кротко пушат и гледат непоколебимо пред себе си, ала не могат съвсем да скрият, че са загрижени и потресени. Като прикриват вълнението си, навеждат се над географската карта, на която е означена бъдещата подялба на Балканския полуостров. Гледат в хартията и не виждат нищо по тия криволичещи линии, но знаят и разбират всичко, защото носят своята география в кръвта си и с цялото си същество чувствуват картината на света.
— На кого се пада Усчуп5? — пита привидно равнодушно един старец младежа, който чете.
— На Сърбия.
— Ух!
— А чий е Селаник6?
— Гръцки.
— Ух, ух!
— А Едрене7? — пита друг тихо.
— Български уж.
— Ух, ух, ух!
Това не са гласни, нито жални охкания на жени и слаби хора, а глухи и дълбоки въздишки, които се губят през гъстите мустаци в летния въздух заедно с тютюневия дим. Много от тия старци са минали седемдесет години. В тяхното детство турската власт се простираше от Лика и Кордун, та чак до Стамбул, а от Стамбул до незнайните пустинни граници на далечния и непроходим Арабистан. („А турската власт“, това е голямата, неделима и неунищожима общност на Мохамедовата вяра, целият оня дял от земното кълбо, „дето се чете евзан“.) Те добре помнят това, но помнят също как после, в течение на техния живот, турската власт се оттегли от Сърбия в Босна и от Босна в Санджака. И сега ето че доживяха тая власт, като фантастичен морски отлив изведнъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха тук като водно растение на суша, излъгани и застрашени, изоставени на себе си и на своята зла съдба. Всичко е дадено от бога и всичко това, без съмнение, е дело на божия промисъл, но за човека е тежко да го схване; дъхът му спира и свят му се вие, а непрестанно усеща как земята под него се измъква подмолно, като килим, и как границите, които би трябвало да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променливи, отместват се, отдалечават се и изчезват като своенравни пролетни потоци.