— Ах, ааах! Не, не позволявайте! Не позволявайте! — с крясък се буди Лотика и къса ресните на сивия лек шал, с който са я покрили.
Малкият идиот клечи, облегнал се на стената, и я гледа със своите големи черни очи, в които има повече любопитство, отколкото страх или съжаление. От другата стая се втурва Мина, успокоява я, бърше студената пот по лицето й, дава й вода, в която първо внимателно отброява капки валериан.
А дългият летен ден над зелената долинка изглежда безкраен, та човек не помни кога е съмнало и не помисля, че някога ще мръкне. И тук е топло, но не се усеща жега. Къщата кънти от стъпките. Идват и други хора от града. Залутва се по някой офицер или войник. Храна и плодове има в изобилие. Милан непрестанно пече кафе. Всичко би могло да изглежда като дълго, празнично прекарване на село, ако от време на време не прокънтява някой отчаян вопъл на Лотика и ако не са глухите тътнежи, които стигат до тоя дол като остро ръмжене и които показват, че нещо в света не е в ред и че общото и разнолико нещастие е много близко и много по-голямо, отколкото може да изглежда по просторната и невинна ведрина на тоя ден.
Това направи войната от хотела на Лотика и неговите обитатели.
Дюкянът на газда Павле Ранкович беше също така затворен. Газда Павле още на втория ден от войната беше взет като заложник заедно с неколцина видни сърби. Едни от тих са на гарата, дето със своя живот отговарят за реда, спокойствието и правилното движение, а другите са недалеч от моста, в една малка дървена барака в дъното на пиацата, дето в пазарни дни беше общинският кантар и се плащаше за тегленето. И тук заложниците отговарят с живота си, че никой няма да разруши или повреди моста.
Тук, на някакъв кръчмарски стол, седи газда Павле. С ръце на коленете и с оборена глава, той прилича на човек, който, съвсем отпаднал след някакво голямо усилие, се е отпуснал само малко да си почине, но седи неподвижен вече с часове в същото положение. До вратата, на купчина празни чували, седят двама войници, запасняци. Вратата е затворена и в бараката цари полумрак и остра задуха. Когато от Панос или от Голеш профучи снаряд, газда Павле глътва слюнката си и се вслушва къде пада. Той знае, че мостът е отдавна миниран, и постоянно мисли върху това и се пита дали един такъв снаряд може да запали експлозива, в случай че проникне до него. А при всяка смяна той чува как подофицерът дава упътвания на войниците, които застават на пост. И всеки път тия упътвания свършват с думите: „При най-малък опит да се причини повреда на моста или какъвто и да е съмнителен признак, че се готви каквото и да било такова, тоя човек веднага трябва да бъде убит“. Газда Павле вече свиква да слуша тия думи спокойно, сякаш не се отнасят до него. Повече го безпокоят снарядите и шрапнелите, които понякога експлодират така близо до бараката, че вдигнатият чакъл и парчета желязо тъпо трополят по дъските. Но онова, което най-много го измъчва, е дългото и безкрайно време и непоносимите мисли.
Газда Павле мисли какво ще стане с него, с неговата къща и неговия голям имот. И колкото повече мисли, толкова повече всичко му прилича на лош сън. Защото как иначе да си обясни всичко, което се струпа връз него и близките му в тия няколко последни дни. Двамата му синове студенти жандармите отведоха още първия ден. В къщи е жена му, сама с дъщерите. Голямата барака с каците в Осойница изгоря пред очите му. Изполичарите от околните села вероятно са опожарени и разпилени. Толкова вересия по цялата околия — изгубена. Неговият дюкян, най-хубавият дюкян в града, тук, на няколко крачки от него, е затворен и навярно ще бъде ограбен или ще изгори от някой снаряд. А той самият седи в тая полутъмна барака като заложник, отговаря с главата си за нещо, което никак не зависи от него: за съдбата на тоя мост.
Буйно и безредно, както никога досега, в главата му извираха мисли, сплитаха се и чезнеха. Какво общо има с моста той, който цял живот е гледал само работата и къщата си? Нито го е минирал той, нито го бомбардира. Нито като калфа и ерген бе седял някога на капията и прекарвал времето си в пеене и празни шеги като вишеградските младежи. Целият живот се разкрива пред очите му с подробности, които отдавна вече беше забравил.