Спомня си как дойде от Санджака като четиринайсетгодишно момче, с окъсани цървулки и гладен. Спазари се с газда Петър да работи за едни дрехи, храна и два чифта цървули годишно. Носеше децата, помагаше в дюкяна, мъкнеше вода, тимареше конете. А спеше под стълбите в една тясна, тъмна преграда без прозорци, дето не можеше даже да се протегне с цялата си дължина. Издържа тоя тежък живот и на осемнайсет години премина изцяло в дюкяна „със заплата“, а на негово място беше взето друго селско момче от Санджака. Тогава позна и разбра големия смисъл на спестяването, почувствува лютивата, но прекрасна сладост и голямата сила, която то дава. Пет години спа в една малка стаичка зад дюкяна. През тия пет години нито веднъж не запали огън, нито си легна със свещ. Беше на двайсет и три години, когато самият газда Петър го ожени за добра и богата мома от Чайниче. И тя беше търговска дъщеря. Сега спестяваха двама. Дойде окупацията и с нея по-оживена търговия и по-лека печалба с по-малко разноски. Той използуваше печалбите като избягваше разходите. Така стана дюкянджия и взе да печели. Тогава не беше трудно да се печели. Мнозина лесно печелеха, а още по-лесно губеха. Но спечеленото трудно се запазваше. Той го пазеше и така всеки нов ден отново печелеше. И когато дойдоха последните години и с тях вълненията и „политиката“, той, макар вече в години, правеше всичко, за да разбере новото време, да му се противопостави и да се приспособи към него и така да мине без загуби и без срам. Беше подпредседател на градската община, председател на църковната община, председател на сръбското певческо дружество „Слога“, главен акционер на Сръбска банка, член на управителния съвет на Национална банка. Мъчеше се по правилата на чаршийския ред мъдро и почтено да плува сред противоречията, които всеки ден се набираха и растяха, и през всички трудности да запази своя интерес ненакърнен, като при това не се кара с властите и не се срами пред хората. В очите на всички граждани той минаваше за недостигнат пример на усърдие, умение и предпазливост.
Така повече от половин човешки живот работи, спестява, труди се и намираше изход във всичко, стараеше се да не сгази мравка, отстъпваше пред всекиго, гледаше само пред себе си, мълчеше, печелеше и вървеше по своя път. И ето къде го доведе тоя път: да седи между двама войници като последен разбойник и да чака някой снаряд или адска машина да повреди моста и поради това да го заколят или застрелят. На човека му идва да помисли (и от това най-много го боли), че напразно се е мъчил и теглил, че изобщо е бил на погрешен път, че неговите синове и останалата „младеж“ са прави и че наистина идват времена без мярка и сметка или с някакви нови мерки и сметки; във всеки случай неговата сметка се бе оказала неточна и неговата мярка къса.
„Така е — казва си сам газда Павле, — така е: всичко те учи и кара да работиш и пестиш: и черквата, и властта, и твоят собствен разум. И ти слушаш и предпазливо вървиш напред, и праведно живееш, по-точно дори не живееш, а работиш и пестиш, и се грижиш, и така животът ти минава. А тогава изведнъж цялата тая игра се обърне и изопачи; настъпят времена, когато хората почват да се подиграват с разума, когато черквата се затваря и млъква, а властта се заменя с гола сила, когато ония, които почтено и с кървав труд са печелили, губят, а безделниците и насилниците печелят. И никой не признава твоите усилия, и никой няма да ти помогне и да те посъветва как да защитиш спечеленото и спестеното. Може ли да бъде така? Нима може да бъде?“ — пита се газда Павле непрестанно и като не намира отговор, отново се връща към началото на своите мисли за пропадането на всичко.
Колкото и да се мъчи да мисли за друго, не успява. Така постоянно се връща на една и съща мисъл. А времето пълзи смъртоносно бавно. И му се струва, че тоя мост, по който е минавал хиляди пъти, но който никога не е заглеждал както трябва, лежи сега с цялата си тежест на неговите плещи като необяснима и съдбоносна тайна, като мора̀ в някакъв сън, но сън без пробуждане.
Затова газда Павле седи така загрижен, с наведена глава и превити рамене. Усеща как потта избива през всичките му пори под твърдата колосана риза, яката и маншетите. Изпод феса му тече пот на струи. Той не я бърше, а я оставя да пада на тежки капки от лицето му по пода и му се струва, че самият живот загива и изтича от него.
Двамата войници, маджарски селяни, хора на години, мълчат и ядат хляб и сланина, поръсена с пипер; ядат полека, като режат с малка чекийка ту залък хляб, ту резен сланина, сякаш са на нивата. След това дръпнаха по глътка вино от тенекиената манерка и запалиха късите си лули. Като пушеше, единият от тях тихо каза: