Навън се беше разсъмнало съвсем.
Не би могъл дори приблизително да каже колко е лежал така. Онова, което го изтръгна от дълбокото безсъзнание, беше едновременно някаква светлина и някакви гласове. Трудно дойде на себе си. Знаеше добре, че бе седял тук в пълен мрак, а сега през тесния вход идваше светлина от дюкяна. Спомни си, че светът беше изпълнен с екот, трясък, от който слухът се губи, а утробата на човека примира. А сега е тишина, но съвсем не оная тишина, на която се наслаждаваше преди трясъка, който го бе съборил, а някаква зла нейна посестрима. Колко е дълбока тая тишина, той усеща най-добре по някакъв слаб глас, който из някаква далечина вика нещо като неговото име.
Щом разбра, че е жив и още в своя табут, ходжата се измъкна от ония неща, които бяха паднали от рафтовете на главата му, и стана, като непрекъснато стенеше и повтаряше своето болезнено „ах!“ Сега вече ясно чу гласове и викане от улицата. Наведе се и се промъкна през ниския отвор, който водеше към дюкяна. Тук всичко бе затрупано от изпопадали и изпочупени предмети и всичко в пълна дневна светлина. Дюкянът бе широко отворен, защото кепенкът, който беше само подпрян, беше паднал от сътресението.
Сред отломките и бъркотията от разпиляна стока и разхвърляни предмети в дюкяна лежеше тежък камък, голям колкото човешка глава. Ходжата вдигна поглед. И отгоре проникваше дневна светлина. Очевидно камъкът беше влетял, след като бе пробил слабия покрив и дървения таван. После пак погледна камъка, бял, порест, от двете страни гладък и дялан, а иначе остър и грубо откъртен. „Ах, мостът!“ — помисли ходжата, но гласът от улицата го извика още по-настойчиво и по-силно и не му позволи да мисли повече.
Така пребит и още не съвсем на себе си, ходжата се намери пред група от пет-шест млади, небръснати и прашни хора, облечени в сиви униформи, с шайкачи на главите и цървули на краката. Всички бяха въоръжени и опасани накръст с патрондаши, пълни с дребни, светли патрони. С тях беше Владо Марич, железарят, но без своя „шлосерски“ каскет, с калпак на главата и патрондаши през гърдите. Един от тия хора, очевидно началникът, млад човек с черни тънки мустаци, правилно лице с остри черти и възпалени очи, веднага се запъти към ходжата. Пушката си носеше прехвърлена по ловджийски, а в дясната си ръка имаше тънка лескова тояга. Човекът изпсува ядовито и веднага повиши глас:
— Ти ли си? Така ли се оставя дюкян, широко отворен? А после, когато ти изчезне нещо, ще казваш, че моите войници са ти ограбили дюкяна. Аз ли ще ти пазя стоката?
Лицето на тоя човек беше спокойно, почти неподвижно, но гласът сърдит, а тоягата в ръцете му се повдигаше заплашително. Тогава Владо Марич се приближи и тихо му каза нещо.
— Добре, добре, нека е добър и почтен, но ако още веднъж намеря дюкяна му да зее без надзор, няма да му мине така леко.
И въоръжените хора отминаха нататък.
„Това са другите — казваше си сам ходжата и гледаше след тях. — Кога ли дойдоха и пак намериха мене? Е, никаква промяна не може да стане в това градче и да не ме удари по главата!“
Така стоеше той пред своя пострадал дюкян, слисан, с натежала глава и измъчено тяло. Пред него се простираше пиацата, която в първите лъчи на утринното слънце изглеждаше като бойно поле, осеяно с дребни и едри камъни, керемиди и парчета прекършени дървета. Погледът му мина на моста. Капията беше на мястото си, но веднага след нея мостът беше прекъснат. Седмият стълб липсваше; между шестия и осмия зееше празнина, през която в коса перспектива се провиждаше зелената речна вода. От осмия стълб нататък мостът стоеше и стигаше до другия бряг, гладък, правилен, бял, какъвто бе вчера и открай време.