Така преждевременно и неочаквано (всички подобни неща идват на пръв поглед неочаквано!) изоставен, Каменния хан продължи да се руши и разпада.
Но ако керван-сараят поради стечение на необикновени обстоятелства трябваше да измени на своето предназначение и преди време да стане развалина, мостът, за който не трябваше надзор и издръжка, си остана същият и непроменен, свързваше раздалечените брегове и прехвърляше живи и мъртви товари, както и в първия ден от своето появяване.
В зидовете му виеха гнезда птици, в невидимите пукнатини, които времето отваряше по тях, растяха тънки стръкове трева. Жълтеникавият порест камък, от който мостът бе изграден, заякна и уплътня поради последователното влияние на влагата и топлината; и вечно шибан от вятъра, който идва от двете страни по течението, къпан от дъждовете и изсушаван от слънчевата жега, този камък с течение на времето доби убитата белина на пергамент и блестеше в мрака като осветен отвътре. Големите и чести наводнения, които бяха тежка и постоянна беда за града, не можеха да му направят нищо. Те идваха всяка година, напролет и наесен, но не всякога бяха еднакво опасни и съдбоносни за града край моста. Поне веднъж или два пъти всяка година Дрина избуява, размътва се и с голям шум носи през сводовете на моста изтръгнати плетища от нивите, изкоренени пънове и кафява тиня от листа и клони от крайбрежните гори. В градчето пострадват градините, дворищата и избите на най-близките къщи. И всичко свършва с това. Но в нееднакви промеждутъци от двайсет до трийсет години идват наводнения, които после дълго се помнят, както се помнят бунтове или войни, и дълго се вземат за дата, от която се пресмята времето и старостта на сградите и дължината на човешкия живот. („Пет-шест години преди голямото прииждане“; „През голямото прииждане“.)
След тия големи наводнения остава твърде малко нещо от движимото имущество в оная по-голяма част от градчето, която лежи на пясъчното езиче между Дрина и Рзав. Такова наводнение връща градчето с няколко години назад. Цяло поколение прекарва остатъка от живота си в поправяне на загубите и нещастията, които „голямото прииждане“ оставяше. До края на живота си хората възкресяваха в разговорите помежду си ужаса от оная есенна нощ, когато под студен дъжд и адски вятър, при светлината на редки фенери, всеки от тях бе изкарвал стоката от своя дюкян и я бе пренасял горе на Мейдан в чужди къщи и складове. И когато в мътното утро на другия ден бяха гледали от хълма надолу към градчето, което обичаха безпаметно и силно като своя родна кръв, и бяха наблюдавали как мътната разпенена вода бушува из улиците до височината на покривите и по тия покриви, от които водата с трясък кърти дъска по дъска, бяха отгатвали чия къща още стои несъборена.
На славите2 и коледните празници или през нощите на рамазана побелелите, натежали и загрижени домакини се оживяваха, щом се отвореше дума за най-голямото и най-тежко събитие в техния живот — за „прииждането“. В промеждутъци от петнайсет или двайсет години, през които отново бе печелено и набавяно, „прииждането“ идваше като нещо и страшно, и голямо, и мило, и близко; то беше тясната връзка между още живите, но вече оредели хора от едно поколение, защото нищо не свързва хората така, както общото и благополучно прекарано нещастие. И те се чувствуваха здраво свързани със спомена за тая прекарана неволя. Затова така обичат тия спомени за най-тежкия удар, който ги е сполетял в живота, и намират в тях задоволство, което е чуждо на младите. Техните спомени нямат край, а те стават неуморни при преповтарянето им; допълнят се в разговора и се подсещат; само се поглеждат помежду си в старческите очи, склеротично пожълтели около зениците, и виждат онова, което младите не могат дори да почувствуват; увличат се от собствените си думи; стопяват своите сегашни всекидневни грижи в спомена за по-голямата, която отдавна и щастливо са прекарали.