— Братя, тоя мост е везиров хаир. Писано е, че през него няма път за гяурска сила. Браним го не само ние, а и оня „добрият“, дето пушка не го бие и сабя не го сече. Когато връхлети душманин, той ще излезе от гроба си, ще застане на моста и ще разпери ръце, а швабите, като го видят, колената им ще се пресекат, сърцето им ще спре изведнъж и не ще могат дори да побягнат от страх. Братя турци, не се пръскайте, а всички заедно с мене на моста!
Така викаше Караманлията пред събраните хора. Неподвижен, в черен извехтял минтан, разперил ръце, за да покаже как ще стои „добрият“, той приличаше на висок, черен, тънък кръст с чалма на върха.
Вишеградските турци знаеха всичко това, и то по-добре от Караманлията, защото всеки от тях толкова пъти в своето детинство бе слушал и разказвал тая легенда, но нямаха никакво желание да смесват живота с приказките и да разчитат на помощта на мъртвите там, гдето никой от живите не може да помогне. Али ходжа, който не се отдалечаваше от своя дюкян, но комуто хората казваха всичко, което се говореше и ставаше пред Каменния хан, само тъжно и със съжаление махна с ръка:
— Знаех, че тоя будала няма да остави на мира нито живите, нито мъртвите. Аллах селямет олсун!3
А Караманлията, безсилен против действителния неприятел, насочваше целия си гняв към Али ходжа. Заплашваше го, викаше и се кълнеше, че преди да бъде принуден да напусне градчето, ще прикове упорития ходжа на капията като язовец, та така да посрещне швабите, против които не иска да се бие и не позволява и на другите да направят това.
Цялата тази препирня прекъснаха австрийците, които се появиха по склоновете на Леска. Тогава се видя, че градчето наистина не може да се брани. Караманлията последен напусна града, като остави на високото равнище пред керван-сарая двата железни топа, които дотогава мъкнеше. Но преди да отстъпи, изпълни своята закана. Заповяда на своя сеизин, иначе ковач по занятие, човек с гигантски ръст и птичи мозък, да върже Али ходжа и така вързан да го прикове за дясното ухо на оная дъбова греда, която бе останала от някогашния чардак, зажлебена между двете каменни стъпала на капията.
В общата бъркотия и суматоха, която цареше на пиацата и край моста, всички чуха тая високо обявена заповед, но никой и не помисли, че ще трябва да се изпълнява, и то така, както бе изречена. Какво ли не се говори и какви ли не големи думи и гръмки псувни се чуват при подобни обстоятелства? Така беше и с това. Най-напред изглеждаше съвсем невероятно. Повече като заплаха, като ругатня; нещо такова. И Али ходжа не вземаше работата много сериозно. И самият ковач, комуто бе заповядано да изпълни заповедта и който бе зает със затъкването на топовете, сякаш се колебаеше и размисляше. Но мисълта, че ходжата трябва да се прикове на капията, бе подхвърлена, и сега в главите на тия уплашени и огорчени хора се отмерваха изгледите и възможностите за изпълнението или неизпълнението на такова злодеяние. Ще стане — няма да стане! Най-напред за повечето работата изглеждаше каквато си е, безсмислена, грозна и невъзможна. Но в тия мигове на обща тревога трябваше нещо да се направи, нещо голямо, необикновено, а само това можеше да се направи! Няма да стане — ще стане! Тая възможност все повече се сгъстяваше и ставаше с всяка минута и с всяко движение по-вероятна и по-естествена. Защо да не стане? Двама вече държат ходжата, който и не се брани твърде. Връзват му ръцете отзад. Всичко това е още толкова далеч от тъй страшната и безумна действителност. Но и все по-близо до нея. Ковачът сякаш изведнъж се засрами от своята слабост и нерешителност и измъкна отнякъде чука, с който до преди малко затъкваше топовете. При мисълта, че швабата е, кажи-речи, тук, на половин час път от града, ковачът намери решителност наистина да изведе работата докрай. А от същата мъчителна мисъл и ходжата черпеше своето упорито равнодушие към всичко, дори и към незаслуженото, безумно и срамно наказание, на което го подлагаха.