И така почнаха новите времена на окупацията, която хората, като не можеха да осуетят, смятаха в душата си за временна. Какво ли не мина по моста през тези няколко първи години на окупацията! Жълто боядисани войнишки коли преминаваха моста с тътнеж в дълги върволици и носеха храна, дрехи, покъщнина, невиждани дотогава уреди и машинарии.
На първо време се виждаше само войската. Като вода от земята извираха войници от всеки ъгъл и храст. Пълна е чаршията с тях, но ги има и по всички краища на градчето. Всеки час писне някоя уплашена жена, защото в двора или в сливака зад къщата се е натъкнала на войник. В тъмносини униформи, обгорели в двумесечни преходи и боеве, радостни, че са останали живи, жадни за почивка и удоволствия, те са плъзнали из града и околностите. На моста стоят през всяко време. Малко граждани ходят на капията, защото винаги е пълна с войници. Тук седят, пеят на разни езици, шегуват се, купуват плодове в своите сини шапки с кожени козирки и кокарди от жълта тенекия, на която са издълбани инициалите на императора FJI4.
Но с есента войската взе да си отива. Постепенно и незабелязано тя ставаше все по-малко и по-малко. Останаха само жандармерийски отреди. Те заемаха квартири и готвеха всичко за постоянно пребиваване. В същото време почнаха да пристигат чиновници, дребни и големи служещи със семействата си и с прислуга, а след тях майстори и специалисти за ония работи и занаяти, които дотогава не съществуваха у нас. Бяха чехи, поляци, хървати, маджари и немци.
Отначало изглежда, че идват случайно, сякаш вятърът ги донася, и ще останат временно, за да поживеят малко с нас живота, който се живее тук, сякаш цивилните власти трябва да продължат още за някое време окупацията, която бе почнала войската. При това с всеки изминал месец броят на тия чужденци става все по-голям. Но онова, което най-много изненадва хората от градчето и ги изпълваше с учудване и недоверие, не бе толкова техният брой, колкото техните неразбираеми и необхватни планове, тяхната неуморна работливост и постоянство, с което пристъпват към изпълнението на своите работи. Тия чужденци не бездействуват и не дават никому да остане бездеен; изглежда, че са решили със своята невидима, но все повече чувствуваща се мрежа от закони, наредби и предписания да обхванат целия живот с хората, животните и мъртвите неща и да изменят и изместят всичко наоколо си: и външния вид на градчето, и навиците, и нравите на живите хора от люлката до гроба. И всичко вършат тихо и без много думи, без насилие и предизвикателство, така че човек няма на какво да се противопоставя. Ако попаднат на неразбиране или отпор, те веднага спират, съвещават се някъде невидимо, променят само направлението и начина на своята работа и пак провеждат онова, което са наумили. Всяка работа, която почват, изглежда невинна, дори безсмислена. Премерват някоя поляна, отбелязват дървета в гората, преглеждат нужниците и каналите, заглеждат кравите и конете в зъбите, проверяват мерките и теглилките, разпитват за болестите по хората, за броя и имената на плодните дръвчета, за видовете овци или птици. (Изглежда, като че си играят. Така неразбираеми, недействителни и несериозни са в очите на хората всички техни работи.) А после всичко, което е извършено с такова внимание и старателност, потъва някъде, сякаш е пропаднало навеки, без следа и отзвук. Но няколко месеца, а често и година след това, когато работата вече е напълно забравена от хората, обяви се изведнъж смисълът на безсмислените на пръв поглед и отдавна забравени мерки: свикват се мухтарите от отделните махали в конака и им се съобщава нова наредба за сеченето на гората, за опазване от тифус, за начина на продажбата на плодове и сладкиши или за интизапските билети. И така, всеки ден и наредба. И с всяка наредба се ограничава или задължава с по нещо отделният човек, а се разширява, заплита и разклонява животът на града или селата и на всички техни жители заедно.
Но по къщите, и то не само по турските, а и сръбските, нищо не се променяше. Хората живееха, работеха и се забавляваха там по стария начин. Хлябът се месеше в нощви, кафето се печеше в огнището, дрехите се пареха в чебъри, переше се с „лукшия“, която разяждаше и разраняваше пръстите на жените; тъчаха и везеха на станове и гергефи. Старите обичаи по славите, празниците и сватбите се спазваха напълно, за новите, които чужденците донасяха, само тук-там се шушукаше, и то като за нещо невероятно и далечно. Накратко, хората работеха и живееха като от край време и както в повечето къщи и след петнайсет-двайсет години подир окупацията ще се работи и живее.