— Да.
— Добре. Свали си ръкавиците. Махни слушалката и я скрий. Внимавай сега как пипаш волана. Докосвай го с длан и избърсвай след всяко докосване.
Паркирах колата, платих на пазача, закрачих през улицата към Палатата. Оставаха две минути и двадесет секунди.
Изкачих стълбите отпред и влязох във фоайето. Изложбата на Сийкфакс беше в една зала в дъното и отляво. Тръгнах в тази посока.
Оставаше една минута и четиридесет секунди. Изпразних си лулата в един пепелник и изчегъртах чашката й. Никакви прозорци в изложбената зала, бе казала Максин и беше взела предвид плана на сградата. Метална решетка, метална каса на вратата — точно както беше казала Максин.
Приближих се до вратата, която стоеше отворена. Дочувах гласове, долавях с края на погледа си машинарии, изложбени експонати. Прибрах лулата и превключих очилата си на инфрачервено. Петнадесет секунди. Сложих ръкавиците. Десет.
Напъхах ръце в джобовете си, слагайки лявата върху инфрачервеното фенерче, а дясната върху електронното резе за вратата. Преброих бавно до десет и влязох в залата, точно когато лампите изгаснаха.
Затворих вратата с шут, щракнах резето около заключалката и решетката. След това прекарах поляризиращата палка отгоре и то стегна здраво. Включих фенерчето и се запътих през стаята към централните клетки с експонати.
Всички стояха тъпо по местата си, докато аз вадех чука от джоба си и чупех стъклото. Двамина продавачи започнаха да си проправят опипом път към мен, но прекалено бавно. Сложих чука настрана и напълних чантата със златна жица, с платинена жица, със сребърна жица. По-скъпите кристали и рубиновите компоненти увих в парчета плат.
Половин минута, може би, за да напълня чантата. Докато се отправях обратно през залата, отворих облепения с марки самоадресиран кашон. Напъхах чантата вътре в гнездо от нарязани на ленти вестници. Около мен проблясваха за кратко запалки и кибритени клечки, но не вършеха кой знае каква работа или поне не за необходимото време.
Пред вратата имаше малка група хора. — Сторете път, — казах, — Имам ключ. — Те се отдръпнаха, а аз деполяризирах електронната ключалка. След това се изнизах през вратата, затворих я и я блокирах от външната страна.
Свалих ръкавиците си, прибрах фенерчето и превключих очилата, крачейки с лула между зъбите. Пуснах пакета в една пощенска кутия на ъгъла и отидох на паркинга. Паркирах в една забутана уличка, смених жакета на тъмносиния си костюм със светлосиво спортно сако, свалих очилата, шапката, махнах лулата и си поставих отново слушалката.
— Всичко точно. — казах.
— Добре. — каза Максин. — Сега, по мои сметки, те ти дължат само два милиона сто двадесет и три хиляди и четиристотин и петдесет долара. Дай да върнем колата и да вземем такси към сцената на твоето алиби.
— Дадено. В Денвър ще се пременим страхотно, кукло. Мисля, че ще ти купя ново куфарче. Какъв цвят би желала?
— Вземи ми от крокодилска кожа, Дани. Елегантни са.
— Крокодилска да бъде, бейби. — отвърнах, докато карахме обратно към гаража за коли под наем.
Добрахме се до Денвър в протежение на два месеца и аз започнах да програмирам Максин. Подадох й плана на града, историята на града, седалищата на всичката търговска измет и всичката статистика за населението, на която успях да сложа ръка. Свързах оптичния скенер и й подадох плана на улиците и плановете на всички обществени сгради и други сгради, които намерих в папките на Градската Палата. След това фотографирах хотела за конференции, отвътре и отвън, както и сградите в близост до него. Всеки ден сканирахме местните вестници и периодични издания и Максин запаметяваше всичко.
Фаза Две започна, когато Максин започна да изисква специфична информация: Кои улици с каква настилка са? Какви дрехи се носят? Колко строителни компании строят в момента? Каква е широчината на определени улици?
В качеството си на акционер един ден и аз си получих брошурата, описваща голямата конференция. Нея също я подадох на Максин.
— Искаш ли да погасиш дълга изцяло? — попита тя, — Това включва съдебни разноски, хонорари на адвокати и 7 процента капитализирана лихва.
— Как?
— Това ще бъде първото показване пред публика на Сийкфакс 5000. Открадни го.
— Да открадна цялата проклета машина? Тя сигурно тежи тонове!
— Приблизително триста и двадесет килограма, според брошурата. Хайде да я откраднем и да се пенсионираме. Нали се сещаш, че след всеки път подозренията спрямо теб се трупат.
— Да, ама, Господи! Какво ще правя със Сийкфакс 5000?
— Разчасти го и продай компонентите. Или още по-добре, продай го целия на Бюрото за Статистика на Населението в Сао Паулу. Те търсят нещо подобно, а аз вече съм начертала три съблазнителни маршрута за контрабандно прехвърляне. Ще са ми необходими още данни…