— Вие сте точно човекът, който ми трябва! — изкрясках. — човек със вкус и претенции! Бих искал, сър, да ви дам една безплатна мостра от дъвките Дъб-Алерт! Дъвката, която освежава двойно! Двойно съживява! Искам също и да запиша реакцията ви на това прекрасно ново дъвкателно изживяване!
— Не дъвча много дъвка. — каза шофьорът. — Но все пак ви благодаря.
— Но сър, за моя работодател ще означава страшно много, ако вие вземете участие в теста за дъвкателна реакция.
— Тест ли? — попита той.
— По същество това е проба на общественото мнение, — казах, — Той ще ни помогне да разберем каква реакция предизвиква продуктът. Нещо като пазарно проучване. — добавих.
— Ами?
— Ей ти! — извика единият от пазачите, който се беше върнал на рампата. — Стой! Не си отивай!
Присвих се, докато той се хвърляше към мен. Последва го втори пазач.
— Безплатни мостри ли раздаваш? — попита първият като приближи.
— Да. Дъвки.
— Може ли да си вземем?
— Разбира се. Вземете си две.
— Благодаря.
— Благодаря.
— И аз ще си взема. — каза шофьорът.
— Заповядай.
— Не са лоши. — каза първият пазач. — Малко са остри и лютиви, грабват те.
— Аха. — каза вторият.
— Ъхъ. — добави шофьорът. След което пазачите се обърнаха и се отправиха към стълбата встрани от рампата. Шофьорът се насочи към кабината си.
— чакай, — казах му, — Ами теста за реакция на дъвката?
— Бързам. — каза, — Какво искате да знаете?
— Ами — С какво ви впечатли?
— Малко е остра и лютива, — каза, — грабва те. — Трябва да тръгвам! — каза, качвайки се в кабината и палейки мотора.
— Господин Дъб-Алерт ви благодари, — казах, хвърляйки един поглед през рамо, за да се уверя, че рампата е празна. След като звънецът замлъкна, се качих отгоре й.
Не бях зле с разписанието. Малко преди това бях оставил на бюрото един пакет за Господин Пожарникаря, за да си го вземе по-късно. Звучеше почти като обикновена пожарна аларма, за да изкара всички извън района на рампата. Макар че ми се щеше да се бе задействала три секунди по-рано. Не ми бе приятно да давам онези неща на пазачите.
Докато шофьорът форсираше двигателя си, измъкнах от брезентовия сак маскировката си и я нахлузих, така че всеки, който би хвърлил един поглед към асфалтираната алея, докато се покачвах в ремаркето на камиона, да си помисли, че съм лаборант, товарещ куфар от крокодилска кожа и брезентов сак.
Той превключи на скорост и аз пропълзях към кабината плюейки памук. Клекнах зад Сийкфакс 5000 и закопчах изцяло одеждите си. Бутнах брезентовия сак в ъгъла и положих Максин на коленете си.
— Колко време смяташ, че ще отнеме, бейби? — попитах, докато камионът потегляше.
— Колко запечен изглеждаше? — попита Максин.
— Откъде да знам, по дяволите?
— А аз откъде да знам?
— Е, поне приблизително.
— Достатъчно, за да стигне до онзи участък от пътя, за който ти казах. Ако по някаква случайност не сработи дотогава, ще трябва да сътвориш някакво произшествие тук отзад, за да го подмамиш и да му запушиш устата.
— Надявам се, че няма да се стигне до това.
— Съмнявам се, че ще се стигне до това. Дъвката беше с голяма мощност.
Почудих се, обаче, какво ще стане, ако проработи прекалено рано. Но Максин се оказа права, както винаги.
След известно време той отби рязко встрани от пътя и спря. Двигателят замря. Хлопването на шофьорската врата се чу почти едновременно с блокирането на спирачките.
— Добре, Дани, отправяй се към задната част.
— Максин! Току-що разбрах! Преди не можах да усетя, защото двигателят работеше. Усещам леки вибрации всеки път щом докосна корпуса на 5000. Той е включен!
— Е, и? Той е с вграден захранващ блок. Ти го знаеш. Но той не може да знае, че си тук, освен ако не го програмираш с тази информация.
— … И освен ако няма някакъв аудиоприемник.
— Съмнявам се. Защо да има? Знаеш какъв въртел е да инсталираш такова нещо.
— А тогава какво прави?
— Сигурно разрешава проблеми? На кого му пука? По-хубаво да се размърдаме, докато шофьорът все още се облекчава из полята. Може да ти се наложи да изкормиш запалването.
Скочих навън, с Максин и брезентовия сак в ръце и се настаних в кабината. Ключовете стояха на стартера, така че аз запалих и потеглих. От шофьора нямаше и следа.
Седем километра по-нататък вкарах камиона в един набелязан предварително от Максин тунел под пътя, и извадих от сака аерозолите. Напръсках в сиво червените бортове на камиона, смених регистрационните номера с други не от този щат, обдухах със сгъстен въздух единия борт, за да изсъхне по-бързо, наложих шаблона и изпръсках през него с жълто надписа гласящ СКОРОСТ-Т МЕБЕЛИ ХОУЛИНГ.