Но да се върнем към нашия разказ. Стига съм се отклонявал.
И така, все още сме в къщата на семейство Боавен и за вечеря ни е сервирана шкембе чорба с лук. Мосю Боавен направо изпадна в екстаз. Той започна да смуче, да мляска и да сърба, като през цялото време крещеше: „Delicieux! Ravissant! Formidable! Marveilleux!“ между две натъпквания на устата. И когато най-сетне приключи, (боже, нямаха ли край тези ужаси!), спокойно извади изкуственото си чене и го изми в купичката за изплакване на пръстите след десерта.
В полунощ, когато мадам и мосю Б. вече хъркаха здраво, аз се измъкнах в коридора и влязох тихо в стаята на мадмоазел Никол. Тя се бе сгушила в едно огромно легло. На масата до него имаше запалена свещ. Посрещна ме (много странно наистина) с официалното френско ръкостискане. Но, повярвайте ми, в това, което последва, нямаше капчица официалност. Нямам намерение да се спирам подробно върху този малък епизод. Той не е от значение за онова, което искам да ви разкажа. Само ще отбележа, че в няколкото часа, които прекарах с мадмоазел Никол, всички слухове, които някога бях чувал за момичетата на Париж, се превърнаха в реалност. В сравнение с мадмоазел Никол лондонските дебютантки започнаха да ми приличат на купчина вкаменели дървета. Мадмоазел Никол се нахвърли върху мен като мангуста върху кобра. Изведнъж по нея се появиха около осем чифта ръце и десет-дванайсет усти. На всичко отгоре тя беше и акробат и няколко пъти в суматохата от бясно въртящи се ръце и крака успях да зърна глезените й, кръстосани на тила й. Това момиче направо ме центрофугираше. Имах чувството, че няма да издържа дълго. На моята крехка възраст все още не бях готов за такова жестоко изпитание и след час и нещо без прекъсване започнах да халюцинирам. Спомням си как си представях, че тялото ми е огромно, добре смазано бутало, което се плъзга плавно напред-назад в цилиндър, чиито стени са направени от идеално гладка стомана. Един господ знае колко време продължи това. Накрая бях върнат към действителността от един дълбок, спокоен женски глас, който каза:
— Много добре, мосю. Достатъчно като за първи урок. Смятам, че ще мине доста време, докато излезете от детската градина.
Върнах се залитайки в стаята си, разнебитен и смирен. Проснах се на леглото и веднага заспах.
На следващата сутрин се сбогувах със семейство Боавен и взех влака за Марсилия. Дотук всичко вървеше по план. Бях взел парите, които баща ми ми беше оставил за шестмесечното ми пребиваване в Париж — двеста лири стерлинги във френски франкове. През 1912 г. това бяха много пари.
В Марсилия си взех билет за кораб до Александрия. Щях да пътувам с един френски параход, който тежеше девет хиляди тона и се казваше L’Imperatrice Josephine: приятно малко пътно корабче, което изпълняваше редовни рейсове между Марсилия, Неапол, Палермо и Александрия.
Пътуването мина сравнително гладко. Не се случи нищо особено, като се изключи може би това, че видях още една висока жена. Този път тя беше туркиня — стройна, мургава дама, така натруфена с гердани, гривни и всевъзможни други джунджурии, че дрънкаше на всяка крачка. Първата ми мисъл за нея беше, че мястото й е на върха на някое черешово дърво, където би била великолепно плашило за птичките. Втората, която последва доста бързо след първата, беше, че тялото й притежава забележителни форми. Издутините над талията й бяха така величествени, че докато ги наблюдавах от другата страна на палубата, се почувствах като посетител на Тибет, който за пръв път вижда Хималаите. Жената отвърна на погледа ми с арогантно вдигната брадичка, а очите й се плъзнаха бавно по тялото ми от горе на долу и обратно. Точно след една минута тя плавно прекоси палубата и ме покани в каютата си на чаша абсент. Нямах и понятие какво е това абсент, но се отзовах на поканата й с готовност и не излязох от каютата й, докато не акостирахме в пристанището на Неапол три дни по-късно. Аз може и да бях в детската градина, както твърдеше мадмоазел Никол, а самата мадмоазел Никол сигурно беше в шести клас в училище, но в такъв случай високата туркиня беше университетски професор.
Допълнителни затруднения през това незабравимо преживяване ми създаваше и фактът, че по целия път между Марсилия и Неапол бушуваше страхотна буря. Корабът се люшкаше на всички посоки и вълните го блъскаха така ужасно, че на няколко пъти си помислих, че ще се обърнем. Когато най-сетне бяхме в безопасност, здраво закотвени в пристанището на Неапол, се обърнах на излизане от каютата и казах:
— Господи, щастлив съм, че го направихме. Само да не беше тази ужасна буря.