Истинската грешка се оказа Гавин. Той имаше плосък задник. От плоски задници винаги ми се отщява. Предпочитам да има нещо, за което да се хвана. Но задникът на Гавин не беше просто плосък. Вместо задник той имаше палачинка. Или, ако предпочитате, лопата.
Каква катастрофа. Сексът беше приятен, но поради някаква причина загубих интерес… или съзнание. Все едно. Събудих се от ярката светлина, която влизаше в стаята към седем сутринта. Този човек нямаше дори щори на прозорците. Мястото заприличваше на стая за мъчения.
Прескочих го, за да се облека и да се измъкна, когато ги видях до леглото: гащите си заедно с огромна жълто-кафява следа точно по средата.
Веднага се обърнах, за да видя дали Гавин се е събудил и щом установих, че не е, се втурнах към доказателството. Грабнах гащите и направих нещо, което и досега не разбирам напълно. Хвърлих ги през прозореца в задния двор.
Събрах останалите си дрехи и изтичах в банята. Докато се обличах, се помъчих да си припомня събитията от предишната вечер, за да разбера дали Гавин е забелязал петното. Не можех да си спомня точно в кой момент ми е смъкнал бельото. През главата ми преминаваха откъслечни кадри, в които двамата се търкаляме един върху друг и в един момент падаме от леглото. Започнах да си мисля дали да не си сменя името и да се преместя да живея в друг град.
Вратата беше леко открехната и чух, че от другата спалня към мен се приближават стъпки. Надникнах.
Лидия вървеше с широка крачка по коридора под ярката слънчева светлина, като не носеше нищо друго, освен черни три четвърти мъжки чорапи. Стигаха й до коленете. През главата ми преминаха ред мисли: дали Гавин и приятелят му живеят с дядо си? Дали Лидия е направила тройка с дядото? Дали има шести пръст на крака, който се мъчи да скрие?
По бузите й се беше разтекла засъхнала маскара, а прическата й беше безумна. Приличаше на жена, която си изкарва прехраната на улицата. Тя обясни чорапите с факта, че от две седмици не е ходила на педикюр и краката й са заприличали на нещо от „Джурасик парк“. После чухме, че на двора лае куче.
— На кого е това куче? — попита Лидия.
Лаят на Куджо ставаше все по-силен. От стаята на Гавин някой изпъшка. Това означаваше, че контактът е неизбежен.
Лидия се промъкна обратно в стаята си, а аз довърших обличането и изтичах към вратата на Лидия, като крещях нещо за кръщенето на бебето на леля ми.
— Лидия! Лидия! Съвсем забравих! Кръщенето на бебето на леля ми е тази сутрин. Ще закъснея.
Фалопиевите тръби на леля ми бяха зашити около пет години преди този случай, но аз винаги се сещам какво да кажа. Или поне докато не видях как Куджо тича към мен и носи в уста моите гащи.
Гавин ме сграбчи отзад и започна да търка нос във врата ми, докато аз стоях замръзнала от ужас и наблюдавах приближаването на кучето. Надявах се, че е изяло поне зацапаната част от гащите. Моля те, боже, моля те.
— О, гледай, бельото ти! — възкликна Гавин. Това беше моментът. Трябваше или да си призная, или да обърна ситуацията в моя полза.
Затова излъгах.
— А, струва ми се, че не е моето, задник такъв, моето е на мен. — Преди да успее да провери, се насилих да пусна няколко сълзи и изтичах обратно в спалнята, проявявайки сериозно актьорско майсторство.
— О, сега разбирам, мистър Мачо — ридаех аз. — Водиш тук момиче след момиче след момиче след момиче след момиче, когато ти се прииска, така ли? А после колекционираш гащите им? Дали да сваля и моите и да ти ги оставя за колекцията? Ще си доволен ли?
Не исках да губя инерция, затова не дочаках отговор.
— Аз ти се доверих! Само допреди месец бях девствена! И си мислех, че между нас има истинска връзка. Толкова си отвратителен.
— Слушай, нямам представа на кого са тези гащи. Виждам ги за пръв път през живота си. Наистина си помислих, че са твоите.
Куджо почна да се разхожда из стаята и да дъвче остатъка от гащите ми. Помислих си, че съм се измъкнала. После забелязах, че от долната му челюст виси парче от гащите и се вижда петното.
На лицето на Гавин се изписа крайна погнуса.
— Отврат! — беше единственото, което чух, докато си тръгвах.
Влязох в колата и тръшнах вратата. Докато потеглях, видях как Лидия излиза от входната врата и тича към мен само по риза и чорапите на дядо. Надявах се, че поне тя ще спаси част от достойнството ми, но това очевидно нямаше да стане. Тя стискаше в ръце джинсите и обувките си и крещеше:
— Чакай ме!
Намалих, за да може да скочи в колата, но не пожелах да спра напълно. Тя си удари главата във вратата, докато я затваряше.