Към един часа усетих, че стигам върха и знаех, че ми остават само няколко часа преди да отпаднат всичките ми задръжки. Казах на Бък да ме закара до нас, за да взема колата си и после ще карам след него. Той също живееше в Санта Моника и настояваше да отидем направо у тях, като предложи на сутринта да ме закара вкъщи. Това вече ми се беше случвало и ако има една грешка, която никога не правя, то е да остана без собствен транспорт. При никакви обстоятелства не приемам да се возя в чужда кола.
Измислих някаква лъжа, че рано сутринта имам среща — среща с бог знае кой. Бък настояваше, че ще ме върне вкъщи рано сутринта. Добре. Налагаше се да бъда по-директна.
— Слушай, няма да дойда без кола, а според мен и двамата знаем, че това ще те натъжи много.
Той се съгласи и ме откара до нас, за да си взема колата. Когато влизах в нея, с крайчеца на окото си видях, че се хили. Горката тойота ехо. Беше видяла толкова много. Хубавото нещо около тойота ехо е, че поради размерите й хората винаги питат дали е електрическа. Аз винаги лъжа и казвам да.
Половин час по-късно стигнахме до къщата и той влезе в един подземен гараж, като ми махна да карам след него. В никакъв случай нямах намерение да влизам в подземен гараж. Мислех си, че иска да ме хване в капан. Този човек си го биваше. Почнах да се чудя дали вече не съм спала с него.
— Не искам да паркирам там — изкрещях аз.
— Защо да не искаш? — изкрещя в отговор той.
— Така, просто не обичам да паркирам в подземни гаражи.
— Защо не? Какво според теб ще се случи?
Продължих да гледам с празен поглед в неговата посока.
В този момент ако той носеше лютив газ, сигурно щеше да ме напръска. Държах се кошмарно. Той изглеждаше изтощен.
— Как ще изляза от паркинга сутринта? — попитах аз.
— Като подкараш колата — отговори изморено той. — Не ти трябва нито ключ, нито нищо. Вратата се отваря сама.
Седях и го гледах объркано.
— Има датчик — обясни той — и вратата се отваря, като стигнеш до нея.
Сега ми говореше сякаш бях единайсетгодишна. Това ми се стори приятно.
— Добре — казах аз. Сигурно си мислеше, че ходя на училище за бавно развиващи се деца.
Качихме се с асансьора в апартамента му. Беше наистина хубав. Преброих поне три картини на Анди Уорхол. Обичам добре организирани мъже. Виждала съм прекалено много мъжки квартири с изпоцапани килими, воня на марихуана и липса на тоалетна хартия. Имаше красив тъмен паркет и миришеше така, сякаш Мистър Пропър снощи беше спал там.
Всичко друго също беше много баровско. Той имаше много електроника. Голям плазмен телевизор с всички възможни устройства към него. Много неръждаема стомана. По-късно в живота си установих, че неръждаемата стомана е добра подложка за съвкупление. Всички други грапави повърхности оставят белези и/или разкъсват кожата.
Той пусна Флийтуд Мак, които обичам, и реших да му се отплатя с малко стриптийз. Побутнах го към спалнята и по пътя започнах да се разсъбличам. Хареса му как танцувам. Единственото обяснение за това беше, че и той беше взел екстази.
Когато свърших, отидох при него и го възседнах по бельо. Свалих дрехите му, докато остана само по боксерки. После пъхнах ръка в тях.
Изобщо не ми беше минало през ум, че може да има малка пишка. „Малка“ е щедра дума, когато описвате нещо с размерите на консервирана виенска биренка. Това нещо беше по-малко от големия пръст на крака ми. Дори не приличаше на пенис, беше нещо като кожна гънка. Изпаднах в ужас. Трябваше да се измъкна оттам.
Аз не съм благотворително дружество. Не можех да правя секс, защото ми е станало мъчно за него. После щях да се чувствам още по-зле. Слязох от него и изкрещях:
— О, боже, о, боже!!!
— Какво? — попита той. — Какво има?
— Колата ми! — извиках аз. — Забравих защо трябваше да я оставя на улицата.
— Защо? — попита той.
— Защото Айвъри ще дойде да я вземе. Тя ще спи при мен.
— Какво? Какво говориш?
— Айвъри — тя няма кола. Трябва да вземе моята. Съвсем забравих. Затова трябваше да я паркирам на улицата.
— Айвъри, момичето, което остана в клуба? Тя как ще знае къде се намира колата ти? — попита той.