Трябваше да измисля нещо. Да отида при масата и да се представя не ставаше. Трябваше да намеря друг начин.
После ми дойде идея. Беше просто. Нямаше да съм аз. Той не знаеше, че работя тук. Щях да бъда някой, който много прилича на мен. Щях да бъда собствената си сестра близначка. Защо не? Той не знаеше нищо за мен. Бих могла да имам сестра близначка.
Тръгнах към масата с енергична стъпка.
— Здравейте — казах мило аз. — Какво ще пиете?
Той изведнъж пребледня. А аз вероятно се изчервих.
— Здравей — каза той, преизпълнен с ужас при вида ми. Повтарях си наум едно и също нещо. Не познавам този човек. Не го познавам. Никога през живота си не съм го виждала.
— Здравей — отговорих аз. Какво искате за пиене?
Тишина. Той ме гледаше втренчено. Сега и тя започна да ме гледа втренчено.
Няма да се откажа от плана си, мислех си аз.
— Какво ще пиете? — попитах пак аз. Хайде, тъпанар такъв, нали си актьор! В края на краищата му помагах да се измъкне от неудобна ситуация.
— Ъм, да. Аз ще пия кафе, а ти, мила, какво искаш? — попита той своята малка кифличка.
— И за мен кафе, ако обичате — каза тя.
— Дадено, ей сега ще ги донеса — казах аз с най-веселата си усмивка. Бях се превърнала в сладка, куха сервитьорка с позитивна нагласа. Току-що бях използвала в изречение думата „дадено“.
Останалата част от престоя им мина горе-долу по същия начин — аз се правех на луда, но през цялото време реагирах на думите на Майк, сякаш той е лудият.
Всеки път щом ме погледнеше, и аз го поглеждах с големи откачени очи, сякаш се чудех защо този странен тип непрестанно ме зяпа. Ако се съдеше по бледозеления оттенък на лицето му, започваше да му призлява. Беше ми приятно да се вживея в ролята на дружелюбна и всеотдайна сервитьорка. Никога не се бях държала толкова приятно към клиентите. Изпитвах почти удовлетворение от работата си. По-късно трябваше да помисля по този въпрос.
И нещата продължиха така. Когато най-после дойде време за сметката, Майк ми остави 25 процентов бакшиш. Чудех се дали това се дължи на чувството му за вина или на слънчевия ми характер. Той си тръгна с гаджето си, което ми се усмихна и ми махна с ръка за довиждане. Беше мило момиче. Стана ми мъчно, че ходи с човек, който е пълен лъжец. След двайсетина минути броях парите и се готвех да приключвам, като си мислех колко иронично беше, че само преди няколко седмици бях платила сметката за вечеря на този човек. Каква идиотка бях. После изведнъж чух гласа му.
— Челси. — О, мамка му. Беше Майк. Сам. Обърнах се да отговоря, когато изведнъж се сетих, че вече не съм Челси.
Изпаднах в паника и присвих очи, за да се направя на объркана. — На мен ли говорите? — попитах го аз.
— Извинявай много — каза той.
— За какво? — попитах аз, като се правех на озадачена.
— За това, което се случи преди малко — каза той. — Искам да кажа, да, ние живеем заедно, но не е това, което си…
И тук нещата придобиха приятен обрат.
— Чакайте — казах аз. — Трябва да ви прекъсна. Аз не съм Челси. Забелязах, че ме гледате особено, но аз не съм Челси. Тя е моята сестра близначка. Не знам откъде я познавате и какво е станало, но нямам представа кой сте вие. — После добавих много сладко: — Наистина съжалявам.
Мълчание.
Той продължи да се взира в мен.
— Е, това наистина е странно — каза той. — Приличате точно на нея. Съвсем точно.
— Е, нали сме близначки. При близначките това често се случва.
— А вие как се казвате? — попита той.
Не бях подготвена за този въпрос. Как да се кръстя? През главата ми почнаха да преминават имената на всички хора, с които съм имала вземане-даване. За съжаление никой от тях не беше момиче.
— Келси — изтърсих аз.
— Челси и Келси? — попита той.
— О, нямаше да се учудвате, ако познавахте родителите ни — засмях се аз. Позамислих се дали Челси му е разказвала за истинските ни родители. После се сетих, че Челси съм аз.
— Това е невероятно, вие сте еднакви!
Кимнах.
— Сериозно, приликата е пълна.
Почваше да ми ходи по нервите. Не беше ли виждал близначки?