— Чакайте, а тя защо не ми каза, че има сестра близначка?
— Не знам, вие откъде я познавате?
— Ние сме нещо като… нещо като…
Прекъснах го:
— Нека да отгатна — спали сте с нея?
— О-о! — Той придоби глупав вид.
— Е, да, Челси е готова да спи с всеки.
— Какво? — Той изпадна в ужас.
— Да, тя е много по тази част. Това ми се случва през цялото време. Мъжете все си мислят, че съм Челси.
— Тя наистина ли спи с всички?
Въздъхнах. Нали точно това му казвах.
— Почти.
— Спи с различни мъже през цялото време?
— Страхувам се, че е така. Не е зле да се прегледате.
Мълчание.
Минаха около пет секунди преди Майк да спринтира към вратата. Дори не ми каза довиждане, което ми се стори малко грубо.
— Да й кажа ли, че сте идвали? — извиках след него.
— Не.
Той изчезна.
Две години по-късно влязох в моя клон на „Банк ъф Америка“ и видях лицето му да краси най-новия им билборд, рекламиращ кредити за дребния бизнес. Минаха цели десет минути, докато се сетя откъде познавам този човек. Чудех се дали „Банк ъф Америка“ ще ми отпусне малък персонален кредит за това, че съм спала с тяхното рекламно лице. Чудех се дали ще ми отпусне малък персонален кредит, ако преспя и с някой от служителите на гишетата. Наистина имах нужда от кредит.
Бисквитеното чудовище
По едно време живеех с двайсет и осем годишна девственица. Точно така. Не беше мормонка, нито беше по религиозни причини, а си беше от чиста глупост. Човек би си казал, че някой й е зашил вагината. Коя жена с ума си би се въздържала нарочно от нещо, което носи толкова много удоволствие и в същото време толкова много болка. Просто не можех да го разбера. Тя също.
Тъпа-Тъпа и аз приличахме на несъвместима двойка. Тъпа-Тъпа беше висока, имаше гъста къдрава червена коса и изглеждаше като пораснал вариант на Сирачето Ани. Аз се разхождах грациозно из хола в чисто новия си комплект бикини и сутиен, докато тя лежеше на дивана с любимата си пижама с мотиви от Мечо Пух, закопчана догоре, и се тъпчеше с половинкилограмова кутия сладолед. Правеше курабийки, не гледаше нищо друго, освен реалити шоута и говореше по телефона с часове с родителите си в Ню Джърси. Аз се прибирах пияна до козирката три-четири вечери седмично, а през останалите изобщо не се връщах вкъщи. Тъй като бях две години по-млада от нея, Тъпа-Тъпа реши, че това означава, че тя е началник. Ако тръгнехме за някъде заедно, винаги тя караше, и всички сметки за апартамента бяха на нейно име, за да контролира плащанията. Страдаше и от силно обсесивнокомпулсивно разстройство и щом си легнех, излизаше от стаята си, за да провери дали всички уреди са изключени и да преизмие всички чинии, които бях измила. Човек би си помислил, че живея с Рейнман.
Убедена съм, че причината за социалната неприспособеност на Тъпа-Тъпа бяха родителите й. Тя разчиташе на съветите на баща си за всичко, като се почне от това какъв дезодорант да използва и се стигне до това какви марки електроника да си купи. През двете години, в които живяхме заедно, тя не само че нямаше никакви сексуални връзки, но и рядко излизаше вечер. Предпочиташе да си стои вкъщи и да гледа „Мъж за милиони“ на седемдесет и два инчовия телевизор, който баща й беше купил за нашия двустаен апартамент. Образът беше толкова ярък, че ако седнеш на канапето пред него, не можеш да разбереш какво става на екрана. Трябваше да застанеш в трапезарията, близо до входната врата, за да видиш ясна картина. По-важното беше, че не обичаше алкохол. Има два вида хора, на които не вярвам: хора, които не пият, и хора, които колекционират стикери.
Винаги си представях как Тъпа-Тъпа участва в шоуто на Хауърд Стърн и играе на въпроси и отговори с разсъбличане. Тя си мислеше, че „сенат“ е вид курабийка. На едни избори я попитах дали знае имената на двамата кандидат-президенти. Тя каза:
— Ха, Гор и Буш.
— Добре, а кой е вицепрезидентът на Гор?
— Не съм чак толкова глупава — каза тя. — Буш.
Стаята й беше покрита с рози и плакати на групата N Sync. Човек би си казал, че още не е получила първата си менструация. Всяка вечер си взимаше вана и никога душове. Когато за пръв път я спря ченге, тя се разплака. Обясних й, че не е нужно да плачеш, ако те спре ченге — освен ако не се връщаш директно от местопрестъплението.
На 11 септември бяхме заедно и тя беше убедена, че не се е случило нищо особено, защото баща й беше казал, че всичко ще е наред.