— Не, не, няма нищо — казах аз. — Може да говориш с други момичета, но като си тръгна, идваш с мен.
Той пак се усмихна и отговори:
— Да, добре.
Прекрасно. Бях си забола мъж и сега можех да си приказвам с Джен. И без това нямаше какво повече да кажа на Рос и по-добре беше да спестя каквито идеи имах за после, ако се окажех в затруднено положение. Джен ми разказа как сегашното гадже на Айвъри, Уанг, обича да си реже ноктите на краката в хола им, както и всяка сутрин да прави плодови шейкове и после да оставя мръсния блендер в мивката.
— Това е отвратително — казах аз. Тъпа-Тъпа никога не би позволила такова нещо.
— А как е твоята ягодова торта? — попита Джен.
— Ако се съди по вида на нещата така, както ги оставих, трябва да е наистина добре.
Разказах й за Ед и след като ме гледа в продължение на трийсет секунди с отворена уста, тя каза:
— Леле, ти наистина си добра приятелка.
— Е, какво да правя като обичам да се раздавам — отговорих й аз. Дадоха сигнал, че ще затварят и си прибрах мъжа. Той караше след мен до апартамента ни в Санта Моника и паркира на улицата. Двамата влязохме на пръсти.
Промъкнахме се тихо към моята стая. Вратата на Тъпа-Тъпа беше затворена, затова допуснах, че Ед разкъсва химена й. Не знам дали си бях сложила сама приспивателно в чашата, но следващият ми спомен е как Тъпа-Тъпа пищи колкото й глас държи, а Рос е изчезнал.
Погледнах часовника си. Беше четири и половина. Метнах си една тениска и изтичах в хола — Рос стоеше там гол, а Тъпа-Тъпа беше по пижама с мотиви от „Търсенето на Немо“ и все още пищеше. Очевидно Рос беше помислил, че тоалетната е в нейната стая и беше толкова дезориентиран, че беше влязъл вътре и беше почнал да пикае. Върху нея.
Преди никога не бях водила мъже в апартамента, защото знам, че Тъпа-Тъпа не обича непознати, особено мъже. Мислех си, че тази вечер мога да направя изключение, защото предполагах, че и Ед ще е тук. После на сутринта четиримата можехме да си разказваме какво се е случило снощи, а Тъпа-Тъпа да ни направи палачинки с формата на сърце.
Само че много грешах.
Не можех дори да разбера какво казва Тъпа-Тъпа, защото беше в много висок регистър. Виждала съм я толкова разстроена само веднъж, когато прекратих абонамента й за тийнейджърското списание „Тайгър Бийт“.
Казах на Рос да изчезва. Определено трябваше да се сети да си тръгне. Той продължаваше да се извинява и да се извинява, но това не помагаше. Стоеше гол и беше смешна гледка.
Мъчех се да успокоя Тъпа-Тъпа. Разбира се, не трябваше първото й взаимодействие с пенис да бъде толкова отблизо и от него да се лее урина. Това едва ли е нещо, за което човек си е мечтал. На мен самата ми бяха нужни няколко месеца след първия път, когато правих секс, преди да събера сили пак да погледна пенис. Изглеждат толкова глупаво.
Невинно я попитах къде е Ед и тя каза, че е прекарала най-хубавата вечер в живота си, но той дори не я целунал за лека нощ. Копеле такова! Ако Ед беше тук, можеше да нокаутира Рос и с това всичко да свърши. Освен това щях да си спя сама на леглото.
Изсипах куп извинения и й казах колко съжалявам за Рос. Обещах й, че ще го разкарам. После й помогнах да си смени чаршафите и да измие урината от къдравата си червена коса. Но знаех, че от този момент връзката ни никога няма да е същата.
Когато тя най-после се успокои достатъчно, за да заспи, се върнах в стаята си. Рос спеше на леглото. Сигурно се беше почувствал наистина ужасно от това, че се беше изпикал върху лицето на съквартирантката ми.
— Рос! Рос! Рос! — изкрещях аз, като му ударих няколко шамара.
— Изобщо не се казвам така — изстена той.
— Какво?
— Не се казвам Рос. — Сега той откачи. Ужас.
— Каза ми, че се казваш Рос.
— Не, ти каза, че ще се казвам така, защото другите ми двама приятели се казваха Рос. Според теб щеше да е забавно да ми викаш и на мен Рос.
— Все едно — казах аз. — Слушай, почистват улицата в шест. Трябва да си преместиш колата.
— В събота?
— Да — казах аз, — за съжаление. — После той попита дали може да се върне, след като премести колата. „Защо, за да се изпикаеш този път върху мен ли?“ — помислих си аз. Съжалявам, трябва да отида на църква много рано.
— Но нали е събота? — напомни ми той — за втори път.
— В храма — отговорих аз. Мисля, че накрая му светна. Ако ли не, то определено му е светнало, когато е разбрал, че никой не идва да чисти нашата улица. Реших, че трябва да въведа отново обучението къде се ходи по нужда, което беше отпаднало от моя списък на задължителните условия преди години.