— Какво има?
— Ще имам среща след десет минути и то в тази стая. Налага се да си тръгнеш. Мноооого съжалявам.
— Добре, добре, каква е тази среща? — попита той.
Не бях подготвена, че може да си служи с английски веднага щом отвори очи и въпросът ме изненада.
— С управителя на хотела. Двете с Шоника мислим да го купим.
— О, не знаех, че се занимаваш с недвижими имоти. Шоника ми каза, че си професионална балерина.
Това беше ново за мен.
— Балерина съм… но купувам и сгради… главно хотели… после ги реновирам и ги продавам.
Казах това толкова убедително, колкото Памела Андерсън изпълнява ролята на воден спасител.
— О, добре… кога според теб ще се освободиш?
— Ще е дълга среща — казах аз. — Защо не ми дадеш номера на мобилния си телефон и ще ти се обадя довечера.
— Мислех си, че днес можем да отидем в зоологическата градина — каза той.
О, я млъквай! Това не ме изненада, като се има предвид склонността му да държи разни неща затворени в клетка.
— Едва ли, но ще ти звънна по-късно — казах аз. Той отговори, че няма мобилен телефон и поиска моя номер. Дадох му номера на Шоника.
Той се облече, приближи се да ме целуне за довиждане и държа лицето ми в ръцете си, както ми се стори, цял час. През цялото време ме гледаше в очите.
— Снощи прекарах прекрасно.
— Да, наистина беше страхотно — казах аз.
След като си тръгна, заключих вратата, спах три часа, после си сложих халата и отидох право в стаята на Шоника.
— Какво става? — попита тя, като отвори вратата.
— Какво става? Не и пенисът на Лупе, това е съвсем сигурно.
— Какво се случи? Качих се на леглото при нея и й разказах за нощта на инквизицията.
— Е, кучко, точно това заслужаваш, щом си правиш майтап с някоя черна сестра и я караш да се напикае.
— Какво? Как така?
— Хайде сети се, детектив Магнум — каза тя с широка усмивка. — Вие, белите кучки, не сте единствените, които може да измисляте подли номера. Казах на Лупе, че ти остават само три месеца да живееш и че това пътуване е последното за нас. Обясних му, че в миналото мъжете са се отнасяли ужасно с теб и предсмъртното ти желание е да те обожават емоционално, а не сексуално. — Тя направи пауза и добави: — Освен това му казах, че имаш херпес. — После избухна в маниакален, несдържан смях.
— Това не е никак смешно — повтарях аз, като през цялото време се мъчех да не се разсмея. Накрая не издържах и реших да отида в стаята си и да се посмея на спокойствие. Отказвах да й дам удовлетворението да види как се забавлявам от собствената си жалка ситуация.
— Разкарай се! — изкрещях аз на излизане от стаята. — Между другото днес искаше да отидем в зоологическата градина! — добавих, преди да тръшна вратата.
Лупе позвъни на Шоника няколко пъти след пътуването ни до Ню Йорк, за да провери какво е състоянието ми.
— Ще бъда честна с теб, Лупе — каза му тя при последния разговор. — Никак не е добре, ебаси. Никак.
Сватбеният разказ
Обадих се по телефона в кабинета на моя лекар, с цел да се сдобия с малко викодин.
— За какво ви е необходим? — попита сестрата, която вдигна слушалката.
— Имам силни болки — излъгах аз. През уикенда претърпях малка злополука.
— Съжалявам да чуя това, но трябва да сте по-конкретна, мис Хендлър.
— Добре — казах аз. Щом искате да знаете, скочих с парашут и той не се отвори.
— О, господи, и как сте сега? — попита сестрата.
— Добре съм, само много ме боли.
— Какво… къде… как се приземихте?
— На едно дърво — казах аз.
— Ходихте ли в болницата? Има ли нещо счупено или контузено?
— Не, имам главно вътрешни травми, външно не личи нищо. Усещам също, че страдам от посттравматичен синдром, затова имам нужда от хапчета за сън.
Чух сигнал, че ме търси някой друг и казах на сестрата да не затваря.
Обаждаше се сестра ми Слоун, която след два месеца имаше сватба.
— Може да доведеш някой приятел на сватбата, ако искаш — каза тя.
— Чакай малко — казах й аз и превключих на другата линия, единствено за да установя, че сестрата е затворила.
Прехвърлих се пак на Слоун.
— Добре. Кой? — попитах я аз.
— Не знам. Някоя приятелка или ако си се запознала с някой мъж, който искаш да доведеш.
Мисълта да заведа някой любовник на сватбата на сестра ми звучеше толкова привлекателно, колкото да постъпя на служба при Военноморските тюлени. Всеки път, когато водех някой вкъщи, за да се запознае с родителите ми, независимо дали беше приятел или наистина гадже, близките ми се чувстваха длъжни да ми напомнят, че имам ужасен вкус при избора на хора и предпочитат да ги посещавам сама. Всички споделяха мнението, че приятелите ми от Калифорния са повърхностни, изпаднали са в мозъчна смърт и за всички е по-добре да ги оставя там, където са.