— Дълбоко се заблуждаваш, Ментов. — с равен, спокоен глас отвърна компютърът, — ако смяташ, че съм на тяхна страна. Тези същества са станали такива вследствие на милионгодишна еволюция в условия, които принципно се различават от земните. Аз никога не мога да стана като тях, защото съм конструиран от човеци и… може да ти се стори нелепо, но понякога смътно чувствувам нещо, което вие наричате гордост — гордост, че съм създаден от човека.
Зяпнах от учудване. Подобни разсъждения никога не бях чувал от него и откровено казано, не смятах, че една машина, колкото и съвършено да е конструирана, може да мисли с човешки категории. Но тъй като роботът компютър никога не лъже, аз се успокоих и с извинителен тон промърморих:
— Добре, СЕМ, вярвам ти. Но помисли, можем ли да се измъкнем от тази опасност?
— Невъзможно е, Мента. Трябва да играеш, за да защитиш поне човешкото си достойнство. И трябва да разчиташ само на себе си.
Последните думи компютърът произнесе някак си особено, с една, както ми се стори, многозначителпа интонация. Огледах се внимателно и зърнах как от отвора за отпадъци се изтърколи мъничко кълбо от свръхтънки жички.
Вдигнах го и като видях на единия му край микрофонче колкото лещено зърно, разбрах намека на СЕМ. Посредством скритото в ухото ми микрофонче компютърът можеше да ми предава всякаква информация. Примитивно архаично средство, но имаше това предимство, че „чуждоземците“ не можеха да го засекат.
В навигационната рубка вече ме чакаха. Учудих се, че за толкова кратко време омразните машинки бяха успели да изработят шахматната дъска с фигурите, които стояха на плоския гръб на един от пришълците, видоизменил се в някакво подобие на маса. Обзе ме смътен страх, поспрях се, но нещо ме бодна отзад и гневьт отново нахлу в мен. Седнах, а великият предводител се изправи на кокилите си срещу ми. С видоизменения си мъртвешки глас СЕМ заговари:
— Ние подготвихме всичко, лигава протоплазмо. Започваме играта, като ще спазваме вашите правила. За два часа и половина по вашето време трябва да се направят 40 хода от двете страни. Ако играта не е завършила, автоматически се продължава със същите условия. При равен резултат веднага започва нова игра. Доволен ли си, жалко органично същество, от тези условия?
— Не съм — креснах, — щом ще играем по земните правила. Те не допускат веднага да се продължава доиграването на новата игра.
— Това е единственото изключение, защото по нашите закони всяка война се продължава до пълна победа. Разбира се, победа от наша страна.
Разбрах, че е безполезно повече да протестирам, и се съсредоточих в играта. За отчитане на времето послужиха двата цезиеви часовника, монтирани на десния панел. Тяхното обикновено предназначение беше да показват универсалното земно време и локалното време в ракетата. Но сега… Сега те отмерваха последните минути на човечеството.
По жребий ми се паднаха белите. Реших да играя агресивно, разчитайки, че железният сандък срещу мен не ще може да се ориентира в изкуството на комбинацията и защитата. Но още в дебюта видях, че противникът ми по някакъв непостижим начин умее да намира съответните ходове и дори успя да избегне една хитра уловка. Станах внимателен, започнах да обмислям подробно всеки ход, като се опитвах да подобрявам позицията си в стратегическо отношение. Скритото микрофонче мълчеше, което вероятно беше знак, че СЕМ одобрява играта ми. И тогава ми мина мисълта, че съм избрал правилната насока, защото агресивните пришълци, за които атаката беше всичко, сигурно не познаваха стратегията на позиционната война. Още няколко хода и позицията ми се стабилизира, а след маневрата на коня и черния офицер прецених, че е станала печеливша. Поех дълбоко дъх и се огледах — зловешите механизми не мърдаха. Тишината, която ни обгръщаше, като че ли започна да се сгъстява и неочакваният писък на микрофончето сякаш я проряза. „Внимавай — прошепна СЕМ, — позицията ти е същата, както на противника ти от кореспондентския турнир. След 14 хода трябва да победиш.“
Взрях се в шахматната дъска и си спомних злополучната партия. „Но да, разбира се — ликувах вътрешно. — Няма съмнение, че победата ми е сигурна.
Както и да играя, все ще спечеля.“
Помислих малко и реших да предприема една ефектна комбинация. Придвижих пешките пред царя в атака, преместих дамата и коня на удобни позиции и с жертва на топ разкрих неприятелския цар. Следващият ми ход трябваше да бъде един смъртоносен шах с офицера, но… велики боже, не бях забелязал, че офицерьт ми е под свръзка и изобщо не можех да го местя. Ужасен се наведох над дъската и чух насмешливия глас на СЕМ: „Ти наистина си бил неудачен шахматист, Мента. От 414 печеливши варианта да избереш един от четирите губепщи! Непостижимо е за мен как ненадеждната информация за грубите грешки при теб се превърна в надеждна.“