— Това са роботи, разбира се — каза тя. — Те вършат почти всичко, свързано с производството…
Естествено, така е и при нас. Следната картина отново ме учуди. Това беше някакъв необозрим завод, но производството ми се видя много странно — напомни ми най-старите векове на нашата ера…
— Това е… това е… — заекнах аз, защото думата все не идваше на устата ми.
— Това е завод за спортни съоръжения — усмихна се тя. — Това са велосипеди… А това са особен тип спортни коли с мотори с вътрешно горене… Такива, разбира се, отдавна не употребяваме в практическия транспорт, но те имат спортна стойност — като копието например, което е една от най-популярните атлетически дисциплини…
— Мда… — измънках аз неуверено.
Още половин час гледах картини от земното ежедневие — толкова подобно и все пак толкова различно от нашето. Техните космодроми и космически кораби бяха като детска играчка в сравнение с нашите, техните вътрешни транспортни средства ми се сториха все още груби. Но имаше неща, които у нас отдавна не съществуват — безкрайни пшенични полета, животновъдни ферми, резервати за диви животни, масови спортни игри. Особено привлече вниманието ми едно спортно състезание с велосипеди — беше удивителна гледка на човешката сила и красота. Това, което преди малко ми се беше сторило като детска приумица, сега се изпълваше със смисъл и съдържание. Неприятно впечатление ми направиха само примитивните, бих казал дори, дивашки крясъци, с които публиката придружаваше това увлекателно зрелище. Най-после екранът угасна. Останах дълго време дълбоко замислен.
— Вашата планета е наистина чудна! — обадих се аз най-сетне. — В нея по много странен начин съжителствуват най-примитивни и най-модерни форми на живот… Никак не разбирам смисъла на тая работа…
Тя седна срещу мен все така лъчезарна и усмихната:
— Това моят мъж по-добре ще ви обясни.
Погледнах я смаяно:
— Мъж ли? Та у вас, значи, все още съществува брак?
— Не точно така — поклати тя глава. — Бракът като юридическа форма е изчезнал още преди 500 години. Но от стотина години насам моногамната форма на съжителство се развива все повече и повече… Нима не е така при вас? — запита тя любопитно.
— Не, разбира се… У нас всеки живее сам.
— Тъжно е човек да живее сам — каза тя убедено.
— Но това е една естествена почивка — казах аз. — Иначе ние живеем с милиони на едно място…
— Според мен това е още по-голям повод за самота — отвърна тя и ми се стори, че лицето й стана тъжно.
— Не, не ви разбирам — казах аз. — След всичко остава да чуя, че и децата си раждате сами?
— Да, разбира се…
— Но това е съвсем безсмислено! — възкликнах аз.
— Нашите учени твърдят, че децата, родени при изкуствени условия, са лишени от редица извънредно важни човешки качества…
— Значи, вашите учени всъщност не са никакви учени — казах аз. — Ние сме в състояние да привнесем в нашите зародиши каквито качества си искаме — дори известни познания за живота — като говор, условни рефлекси и др.
Тя поклати бавно глава:
— Не, ние пробваме това… Отгледаните по тоя начин приличат доста на нашите роботи. Те наистина превъзхождат обикновените деца по някои качества на ума, но са в същото време с куха и празна душевност…
— Душевност — измърморих аз. — Това не е научно понятие.
— Наистина поговорете с моя мъж — каза тя. — Мисля, че с него ще се разберете много по-добре…
— Но къде е той — попитах аз нетърпеливо.
— Тука наблизо е…
Тя взе от масата малка кутийка. Забелязах, че погледът й стана много по-топъл и нежен.
— Мишел, чуваш ли ме? — попита тя.
Кратко мълчание, после кутийката отговори:
— Да, мила…
— Мишел, имаме гост…
— Гост ли? Какъв гост?…
В гласа му не се чувствуваше никакъв възторг. Тя се усмихна:
— Странен гост, Мишел… От друга планета…
Отговорът се забави няколко мига:
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно, Мишел…
И тя му обясни с няколко думи как съм попаднал тук и как изглеждам. Невидимият човек отново замълча, явно съобразяваше нещо.
— Много интересно — измърмори той. — Моля ти се, прати го веднага при мене…
Тя ме погледна с усмихнатите си очи:
— Мисля, че не е много любезно, мили… Човекът е дошъл от толкова далече… Защо не дойдеш ти?
— Защото, миличка, рибата тъкмо започна да кълве… Хайде, извини ме по някакъв начин и го прати…
— Добре — каза тя и изключи малкия апарат. Погледът й отново се отправи към мене. — Мисля, че и за вас тъй ще бъде по-интересно — добави тя.
Когато излязохме на двора, до слуха ми — тоя път още по-ясен и изразителен — отново достигна протяжният, тъжен звук. Аз трепнах.