— Бог да ми е на помощ! — издума Робин, защото позна звука.
Като зави зад ъгъла, който се случи наблизо от дясната му страна, той побърза да продължи проучванията си в някоя друга част на града. Търпението му започваше да се изчерпва и разходката му, откак пресече реката, като че го бе изморила повече от няколкодневното му пътешествие отвъд нея. Гладът също надигаше високо глас в стомаха му и Робин започна да обмисля доколко е подходящо грубо да изтръгне с вдигната тояга необходимото упътване от първия срещнат самотен минувач. Докато това решение се затвърждаваше, той навлезе в уличка с неугледен вид, от двете страни на която редици през куп за грош построени къщи се точеха към пристанището. Луната не осветяваше нито един пешеходец по цялото протежение на уличката, но вратата на третата къща, край която мина, бе полуотворена и острият му поглед забеляза вътре женска дреха.
„Тука може да ми провърви повече“ — каза си Робин.
Приближи вратата и забеляза, че тя се притваря, но все пак остава един процеп, достатъчен за хубавата стопанка да наблюдава непознатия, без да се показва сама в замяна. Всичко, което Робин успя да зърне, бе част от пурпурна фуста и от време на време блясъка на око, като че лунните лъчи трепкаха върху някакъв лъскав предмет.
— Хубава госпожо — спокойно мога да я нарека така, след като нямам никакви доказателства за противното, мислеше си отраканият юноша, — мила моя, хубава госпожо, ще бъдете ли така любезна да ми кажете къде да търся жилището на моя роднина, майор Молино?
Гласът на Робин бе жален и умолителен и жената, като видя, че няма защо да се бои от красивия селски юноша, отвори вратата и излезе в светлината на луната. Имаше изящна дребна фигура, с бяла шия, заоблени ръце и тънък кръст, под който алената й фуста се издуваше от обръч, като че тя бе стъпила в балон. Лицето й бе заоблено и хубаво, косата тъмнееше под малка шапчица, а в светлия й поглед имаше някаква весела закачливост, която победоносно срещна очите на Робин.
— Майор Молино живее тук — рече хубавата жена. Въпреки че гласът й бе най-милият глас, чут тази вечер от Робин, той не можа да не се усъмни дали този сладък глас говори светата истина. Погледна нагоре надолу по сиромашката улица и след това изпитателно разгледа къщата, пред която стояха. Беше малко тъмно здание на два етажа, като вторият бе издаден над първия, а предната стая приличаше на магазин за дребни стоки.
— Ей богу, върви ми — лукаво рече Робин, — пък и на роднината ми, майор Молино, му е потръгнало с такава хубава икономка. Ще ви помоля да го обезпокоите с молба да се покаже на входа, за да му предам писмо от негови приятели на село и после ще се върна в странноприемницата, където съм се настанил.
— Няма да може, майорът си е легнал преди час или повече — отвърна дамата с алената фуста, — и е безполезно да го безпокоя тази вечер, понеже пи повече от когато и да било. Но той е човек с добро сърце и аз по-скоро ще умра, отколкото да върна от прага негов роднина. Вие сте просто портрет на добрия стар господин и бих се заклела, че това е шапката, която той носи в дъждовно време. И той има подобни кожени панталони. Впрочем, моля заповядайте, горещо ви приветствувам с добре дошъл от негово име.
И като каза така, хубавата и гостоприемна дама хвана нашия герой за ръката. Допирът бе лек, усилието нежно и макар Робин да прочете в погледа й нещо, което не долови в думите й, все пак жената с тънкия кръст и пурпурната фуста се оказа по-силна от атлетически сложения селски младеж. Тя бе довела почти до прага колебливите му стъпки, когато отварянето на някаква врата наблизо стресна икономката на майора и като остави роднината му, тя бързо изчезна в собствения си дом. Една яка прозявка извести появата на мъж, който носеше фенер и без нужда помагаше на небесното светило. Докато вървеше полузаспал по улицата, той извърна тъпото си широко лице към Робин, като показа една дълга тояга, заострена в края.