— Прибирай се, скитнико, прибирай се! — каза пазачът и думите му сякаш заспиваха, едва изречени. — Отивай си в къщи или ще ти нахлузим прангите, преди да е съмнало!
— За втори път ми подмятат същото — помисли си Робин. — По-добре да го сторят, та да свършат затрудненията ми за тази нощ.
Все пак младежът усети инстинктивна неприязън към пазителя на среднощния ред, който му попречи от самото начало да зададе обичайния си въпрос. Но тъкмо когато човекът се готвеше да изчезне зад ъгъла, Робин реши да не изпуска възможността и извика подире му:
— Слушай, приятелю, ще ми покажеш ли пътя към дома на моя роднина, майор Молино?
Пазачът не отговори, а зави зад ъгъла и изчезна, а на Робин му се стори, че чува звънлив смях да се стеле по улицата. В същия миг от отворения прозорец над главата му го приветствува приятен кикот — той погледна нагоре и съзря блясъка на развеселен поглед, една заоблена ръка му махна и след това чу леки стъпки да се спускат по стълбата вътре. Обаче Робин, като човек, произлязъл от семейство на новоанглийски свещеник, бе добро момче, а също и досетливо. Затова устоя на изкушението и избяга.
Започна да се скита наслуки из града, почти готов да повярва, че върху му тегне, някаква магия, като оная, с чиято помощ един вещер от неговия край накара трима преследвачи да обикалят цяла нощ една зима на двадесет стъпки от къщата, която търсеха. Улиците се простираха пред него, чужди и безлюдни, и почти във всички къщи угасиха светлините. На два пъти малки групи мъже, сред които Робин различи хора в чуждоземна премяна, минаха забързани край него и макар и в двата случая те да спираха и да опитваха да го заговорят, тия контакти не внесоха никаква светлина в объркването му. Те произнасяха по няколко думи на език, за който Робин не бе и чувал, и като видеха, че не е в състояние да им отговори, удостояваха го с по една ругатня на чист английски и бързо отминаваха. Накрая юношата реши да чука на вратата на всяка къща, която му се стори достойна да живее в нея роднината му, като вярваше, че постоянството ще преодолее онази фатална сила която до сега му пречеше. Взел твърдо това решение, той вървеше покрай стената на някаква църква, построена на ъгъла на две улици, и като влезе в сянката от острия покрив, застана лице в лице с някакъв едър непознат, загърнат в плащ. Мъжът вървеше сякаш по бърза работа, но Робин се изстъпи пред него, хванал дъбовата си тояга с две ръце напреко на тялото като бариера.
— Спри, добри човече, и ми отговори на един въпрос — каза той много решително. — Кажи ми, още тая минута, къде се намира жилището на роднината ми, майор Молино?
— Дръж си езика зад зъбите, глупак такъв, и ме пусни да мина! — отвърна един дълбок и груб глас, който Робин отнякъде помнеше. — Пусни ме да мина или ще те съборя на земята!
— Нищо подобно, мой човек! — извика Робин, като вдигна тоягата си и после приближи дебелия й край до закритото лице на човека. — Няма да стане. Аз не съм глупакът, за когото ме мислиш и няма да мръдна от тука, докато не получа отговор на въпроса си. Къде е къщата на роднината ми, майор Молино?
Вместо да си пробие път със сила, непознатият отстъпи в осветеното от луната пространство, откри лицето си и погледна Робин право в очите.
— Постой тука един час и майор Молино ще мине — рече той.
Робин гледаше ужасен и смаян безподобната физиономия на говорещия. Челото с двете издатини, широкият крив нос, рунтавите вежди и горящият поглед бяха същите, които забеляза в хана, но тенът на мъжа бе претърпял някаква особена или по-точно казано двойна промяна. Едната половина на лицето пламтеше в наситено червено, докато другата бе тъмна като нощ — разделяше ги дебелата линия на носа. Устата, която изглеждаше като зяпнала от ухо до ухо, беше червена и черна, като контрастираше с цвета на съответната буза. Изглеждаше като че ли два различни дявола — демон на огъня и демон на тъмнината — са се съединили, за да съградят това адско изчадие. Непознатият се ухили в лицето на Робин, прикри лице и в миг изчезна.
— Странни неща виждаме ние, пътешествениците! — възкликна Робин.
Все пак седна на стъпалата пред църковната врата, решен да изчака роднината си в определеното време. Няколко мига отидоха за философски разсъждения върху произхода на човека, който току-що го бе напуснал, но след като разреши този проблем по един остроумен, рационален и задоволителен начин, потърси развлечение другаде. Най-напред разгледа улицата. Имаше по-благоприличен вид от повечето, из които се бе скитал, а луната, която подобно на въображението придаваше някаква непозната красота на познатите предмети, примесваше нещо романтично в гледката, която може би на дневна светлина не го притежаваше. Разнообразна и често пъти чудата бе архитектурата на къщите — покривите на някои бяха начупени в множество покривчета, докато други се издигаха стръмни и тесни към една единствена точка, а трети пък бяха квадратни. Чистата снежна белота на някои, патината на годините върху други и хилядите отблясъци, породени от лъскави частици в мазилката на трети, привлякоха вниманието на Робин за известно време, но после започнаха Да го отегчават. След това направи опит да разгледа формите на отдалечени предмети, като започна от най-далечните, които погледът му долавяше с някаква призрачна неяснота, и накрая извърши подробен оглед на сградата, издигната на отсрещната страна на улицата, точно срещу църковната врата, пред която се бе настанил. Представляваше голяма квадратна къща, която се различаваше от съседните по балкона, подпрян на високи колони, и по разположения в него натруфен готически прозорец.