Беше възрастен човек, едър и с величествена осанка. Силните издялани черти говореха за душевно равновесие, но въпреки това враговете му бяха намерили начин да го нарушат. Лицето му бе бледно като на смъртник. Широкото чело бе сбръчкано от непосилна мъка, така че веждите образуваха една прошарена линия, зачервените очи гледаха обезумяло, а на трепкащата устна имаше бяла пяна. По цялото му тяло пробягваха чести и непрекъснати тръпки, които гордостта му се силеше да овладее дори и в тия мигове на всепоглъщащо унижение. Но най-силна болка вероятно усети, когато погледът му срещна очите на Робин, защото той очевидно го позна начаса, а младежът стоеше като свидетел на безчестие и позор, сполетели глава, посивяла от почести. Те мълчаливо се гледаха един друг, коленете на Робин затрепераха, а косата му настръхна от жал и страх. Скоро обаче някаква зашеметяваща възбуда започна да овладява съзнанието му — по-раншните приключения на тази нощ, неочакваното появяване на тълпата, факлите, многогласата врява и тишината, която последва, гледката на неговия роднина, поруган от такова огромно множество, и най-вече усещането за някаква огромна подигравка в цялата гледка го поразиха с нещо като духовно пиянство. В този момент един весело-ленив глас приветствува слуха на Робин. Той се обърна инстинктивно: точно до ъгъла на църквата стоеше носителят на фенера, търкаше си очите и сънливо се наслаждаваше на смайването на юношата. После чу смях, подобен на звън от сребърни камбани; някаква жена го дръпна за ръката, едно безсрамно око срещна погледа му и той съзря жената с пурпурната фуста. Остър сух кикот раздвижи паметта му и той видя застанал на пръсти сред тълпата мъничкия учтив ханджия, вдигнал бялата си престилка над главата. И най-подир над главите на множеството се понесе силен, груб смях, прекъснат по средата от две гробовни хъмкания: „Хахаха … хмхм … хахаха …“
Звукът се разнесе от балкона на отсрещната сграда и Робин насочи погледа си натам. Пред готическия прозорец стоеше старият гражданин, загърнат в широк халат — сивата перука бе заменена с нощна шапчица, дръпната назад от челото, а копринените чорапи се метлееха около краката му. Подпираше се на полирания си бастун, обзет от припадък на веселие, което върху старото му тържествено лице наподобяваше шеговит надпис върху надгробна плоча. После на Робин му се стори, че чува гласовете на бръснарите, на посетителите от пивницата и на всички, които се бяха гаврили с него тая нощ. Заразата обхващаше множеството и изведнъж проникна, в Робин — той изригна мощен смях, който проеча из цялата улица. Всички си деряха гърлата, но гласът на Робин бе най-силен. Облачните духове надникнаха от сребърните си островчета, докато натрупаното веселие с рев се издигаше към небето! Човекът от луната чу какво става долу в ниското и каза:
— Охо, старата земя е палава тая нощ!
Когато бушуващото море от звуци се укроти за миг, водачът даде знак и процесията продължи своя път. Вървяха напред като демони, скупчени, за да се гаврят около някои мъртъв владетел, вече лишен от могъщество, но все още величествен в своята мъка. Вървяха напред с фалшивото си великолепие, с безсмислен рев, с безумно веселие и стоварваха всичко на душата на стареца. Гълчавата отиваше напред и оставяше след себе си една смълчана улица.
— Ей, Робин, сънуваш ли? — попита господинът, като сложи ръка върху рамото на юношата.
Робин се стресна и дръпна ръка от каменния стълб, за който инстинктивно се бе хванал, докато живата река течеше покрай него. Бузата му бе пребледняла, а очите му не блестяха както в по-ранните часове на вечерта.
— Ще бъдете ли така любезен да ми покажете пътя към пристанището? — попита той след кратко мълчание.
— Значи избрал си друг обект за търсене? — забеляза другарят му с усмивка.
— Ами да, господине — отвърна Робин доста сухо. — Благодарение на вас и на останалите ми приятели аз най-после срещнах своя роднина, и той надали ще има желание да види лицето ми отново. Започвам да се отегчавам от градския живот, господине. Ще ми покажете ли пътя за пристанището?
— Не, добри ми приятелю Робин. Поне не тая нощ — отвърна джентълменът. — След няколко дни, ако все още го желаеш, аз ще те изпратя по пътя ти. Или пък, ако предпочетеш да останеш с нас, може би, тъй като си отракано момче, ще се издигнеш в живота и без помощта на твоя роднина, майор Молино.