— Действително, тази женитба е цяло нещастие — отвърна той на удара с удар, — но аз съм решил, че тя ще трае дотогава, докато живее дядо ми. А понеже аз съм твърд човек и когато реша нещо, не отстъпвам, по-добре примирете се, че това ще бъде така, както го искам аз.
Избухнах в смях. Смехът ми може би беше малко пресилен, но не намерих по какъв друг начин да подценя думите му.
— Е, добре, аз съм не по-малко твърда в решенията си и за нещастие в случая моето решение е напълно противоположно на вашето.
Пламък премина в очите му.
— Ще платя, колкото е нужно, за да приемете моето решение.
Тези думи ми се сториха извънредно обидни, но не дадох с нищо да се разбере, че съм засегната и със същата иронична усмивка на уста запитах:
— Ще ми платите, за да дойда да живея във вашия дом и за да направя живота ви поне толкова непоносим, колкото го беше направила другата жена, нали?
Сметнах, че го засегнах силно, защото студените му очи замятаха мълнии. Но, господар на себе си въпреки всичко, той забеляза със стиснати устни:
— Нима истинската Симон Монтаняк смята да подражава в държанието и характера си на интригантката, която се бе опитала да заеме мястото й?
Не можах да не изпитам известно смущение. В старанието си да противореча на този човек, бях забравила коя бях и какво беше възпитанието ми.
Смехът ми замръзна в миг и аз отвърнах живо:
— Точно, за да не подражавам с нищо на тази отвратително користолюбива личност, отказвам да се примиря с тази женитба, сключена без мое знание.
— Е, Боже мой, та аз не искам от вас да станете моя жена, нито да живеете в близост с мен…
— Цяло щастие е, че не искате подобно нещо, защото нищо не би могло да ме накара да го приема!
— Вярвайте ми, че и аз самият никак не държа на това. Нямам никакво желание да се опозная по-отблизо с вас.
Неговият учтив, но насмешлив тон започваше да ме вбесява. Освен това аз не бях свикнала да водя подобни словесни борби и се вълнувах повече, отколкото беше необходимо.
— Слушайте, да приключим по-скоро с тази работа — каза той внезапно, като промени тона си. — Аз искам от вас положението да остане такова, каквото е. Нищо повече, да останем един за друг чужди хора, които не се познават и не се интересуват един от друг.
— Но този брак?
— Законно той ще продължава… и това е всичко. Вие ще можете да си живеете както досега във Франция или някъде другаде, където пожелаете. При това за всички ще си останете пак Симон Монтаняк. В замяна на това аз ще ви плащам издръжка, чийто размер ще бъде такъв, какъвто вие ще определите. Готов съм да ви дам и еднократно обезщетение. Този брак е за мен едно отмъщение и аз няма да отстъпя от него. Тъкмо поради тази причина вие можете да се възползувате и да предявите такива искания, каквито пожелаете…
— Не настоявайте — отказвам.
— Това е лудост. Вие не сте богата, а аз ви предлагам…
— Напразно. Парите не са в състояние да ме накарат да приема вашите предложения… Вие не вземате под внимание нищо друго, освен собственото си желание и готовността си да плащате, за да го постигнете. Но в сметките си вие забравяте най-важното, господине. Забравяте, че трябва да ви пожертвувам своята младост, своята свобода, правото да си устроя свой собствен живот, право, което има всяко човешко същество. Аз трябва да се лиша от всичко това, за да можете вие да задоволите някаква своя прищявка… Казвате, че ще остана Симон Монтаняк за всички, но връзката ми с вас няма да бъде скъсана и всяка друга женитба ще бъде невъзможна за мен. И ако случаят изпречи на пътя ми някой добър младеж, който да ми предложи своята обич и името си, ще трябва ли да се откажа от щастието да бъда обичана, от гордостта да бъда съпруга и от радостта да бъда майка? Защо да пожертвувам всичко това заради вас, когото не познавам и към когото изпитвам по-скоро неприятни чувства? С какво би могъл да се заплати моят провален живот, господине? Не, отказвам решително да приема вашето предложение… или по-скоро, вашата грозна търговска сделка.
Гласът ми потреперваше от вълнение. Не вече от желание да противореча и да дразня отблъсквах аз предложенията на моя събеседник, а защото защищавах щастието си и моминските си мечти.
Откакто Кристиан Андерсон се бе намесил в разговора, господин Бьорнсон мълчеше.
Но изведнъж той заговори:
— Позволете ми, драги господин Андерсон, и вие, госпожице Симон, да се намеся и да ви дам съвети, които черпя от моя голям опит… Оставих ви да размените вашите впечатления… Вие започнахте, като си казахте неща, които бяха по-скоро неприятни. Всеки от вас се опитваше да нарани другия, без да има никакви основания да изпитва каквато и да е враждебност, защото вие и двамата сте жертви на една и съща нещастна игра на съдбата…