— Някои ще кажат, че използването на оръжие от десантчиците е престъпление. Но нима не е по-голямо престъпление да замесваш деца и юноши в политическите игри? — питаше Невсян. — На страната на бунтовниците се сражаваха дванайсет-тринайсетгодишни момчета. Дали са им оръжие и са им заповядали да не попадат в плен.
Разгневих се. Това е подлост. Мои връстници — значи и Арнис може да е сред тях. И на него са могли да заповядат да не се предава…
— Никой от метежниците, повтарям — никой, не се е предал. В безизходни ситуации са се отбранявали докрай, а после се самовзривявали с гранати. Смятам, на всички е ясно, че такъв фанатизъм е невъзможен без хипновнушение.
— Изключи — наредих аз, обръщайки се по гръб. Полежах, гледайки в тавана. Сигурно ще е най-добре да поспя. Да поръчам спокойна музика с плавно намаляваща сила и незабележим преход в шум от дъжд. А на сутринта, за събуждане — нещо палаво и темпераментно…
Видеофонът изписука. Вежливо съобщи:
— Повикването е прието за изпълнение. Установяване на връзка след двайсет секунди.
Аз скочих. Хвърлих се към екрана. Застанах пред кръглата синкава леща на камерата. Връзка след двайсет секунди…
На стотици, а може би и на хиляди километри от мен антените на свързочните станции се готвеха да изпратят нагоре, в космоса, моето повикване — кодиран сигнал, свит до милисекунда. Някъде над планетата увисналият в стационарна орбита ретранслатор-автомат ще поеме щафетата, предавайки чрез модулиран лазерен лъч съобщение към Междузвездния предавател — двукилометрова сфера, въртяща се в независима околослънчева орбита. Там, преведен на езика на гравитационните импулси, събран в пакет с хиляди други съобщения, сигналът ще замине във Вселената. В космоса, близо до звездата Белт, той ще бъде приет от антените на местната станция. И всичко ще се повтори в обратен ред.
На екрана с изумрудена светлина светеше успокояващото „Чакайте“. Но аз нямах нужда от уговаряне. И без това чаках цял ден. Сега не бих се откъснал от екрана и до сутринта.
Екранът оживя. За около секунда изображението не беше на фокус, после се настрои. На фона на облицованите с дърво стени видях уморено женско лице. Майката на Арнис. Тя носеше строг тъмен костюм и аз изведнъж съобразих, че субективното време на нашите планети не съвпада. Естествено, не я бях вдигнал от леглото… И все пак е ужасно притеснително.
— Здравейте… — неловко започнах аз. — Добър вечер.
Името й се беше изпарило от главата ми. И колкото по-усърдно се стараех да си го припомня, толкова по-надеждно го забравях.
Няколко секунди жената на екрана се вглеждаше в лицето ми. Или видеофонът й не успяваше да настрои образа, или тя просто не ме разпознаваше. Виждали сме се само два или три пъти, и то само на запис.
— Здравей — без всякакво учудване каза тя. — Ти си Алик, приятелят на Арнис.
— Да — зарадвано потвърдих аз. И, неизвестно защо, добавих: — Бяхме заедно в спортния лагер миналото лято.
Тя кимна. И продължи да ме гледа мълчаливо. Гледаше някак странно. Безразлично.
— Арнис нали не спи? — неуверено попитах аз. — Може ли да говоря с него?
Гласът й стана още по-безцветен:
— Арнис го няма, Алик.
Аз разбрах. Разбрах веднага, може би защото разумът ми се боеше именно от това. Но все пак попитах, упорито не желаейки да повярвам.
— Легнал ли си е? Или е заминал някъде?
— Арнис вече го няма — повтори тя, добавяйки само една дума. Решаващата. Арнис вече го няма.
— Не е вярно! — чух аз собствения си глас. И закрещях, без да разбирам какво говоря: — Не е вярно! Не е вярно!
Едва след тези думи тя заплака.
Винаги се плаша, когато възрастните плачат пред деца. Това е нещо ненормално, противоестествено. Веднага започвам да се чувствам виновен и да говоря разни глупости, като например че ще се поправя, дори и ако не съм виновен за нищо.
Но сега не ме интересуваше. Арнис, моят приятел, моят най-истински приятел в цялата Вселена, приятелят, с когото изкарахме два месеца във Флорида и с когото никога повече нямаше да се срещнем, е мъртъв. Убит. На война не умират от простуда.
— Разкажете ми. Кажете ми какво е станало — помолих аз. — Непременно трябва да знам.
Всъщност, защо да трябва? Защото Арнис ми е приятел? Или защото баща ми е антибиотик, който не е успял навреме да излекува болестта?
— Той беше с бунтовниците — тихо каза тя. Толкова тихо, че глупавата автоматика на видеофона регулира звука, превръщайки шепота в силна, почти оглушителна реч.
Тя говореше, без да спира да плаче. А аз слушах. За това, как Арнис е напуснал дома си и тя не е успяла да го спре. Как се е обадил и, без да скрива гордостта си, заявил, че са му дали истинска бойна картечница. И как тя узнала, че на бунтовниците давали не само картечници, но и уреди за автоматично унищожаване след смъртта на бунтовника. И че на Арнис, слава Богу, не са дали такъв прибор — и сега тя може да го погребе. А лицето му било спокойно, не е чувствал болка, неутринният лъч убива мигновено. И почти няма рани по него… само червено петно на гърдите… където е попаднал лъчът… и ръката… от лазер…