През 1934 г. Конрад Хайден посвещава книгата си на всички германци, които не са капитулирали пред антигерманската „деспотия“ на Хитлер, и се борели срещу нея в името на свободата и бъдещето. Хайден застъпва тезата, че врагът, в случая нацизма, трябва да се познава, за да се открият допуснатите в борбата срещу него грешки и той да бъде победен.
След Втората световна война в специално подготвен предговор за едно от изданията в САЩ на „Моята борба“ К. Хайден подчертава, че книгата е доказателство за слепотата и самодоволството на света — читателите й просто са я подценявали, не са повярвали на тази „изтърсена глупост“. Според Хайден първият том бил разочарование за читателите, които са очаквали някакви откровения или поне „драматична история“, а са получили зле обоснована и лошо написана философия. Членската маса на нацистката партия дори не я е чела, а ръководителите на партията се шегували, че било твърде тъжно да се констатира, че този „изключителен оратор, велик лидер, политически гений“ е написал такава глупава книга.
Хайден посочва, че в правените след първото издание поправки на „Моята борба“ най-важните засягали структурата на НСГРП. С установяването на своята лична диктатура в партията, с превръщането си във фюрер Хитлер пренебрегва първоначалния сравнително демократичен принцип на организация на НСГРП. Другата поправка е че Хитлер вече поставя партията по-високо от Райхстага в структурата на бъдещата нацистка държава.
След 1933 г., продължава Хайден, „Моята борба“ се превръща в най-разпространената след Библията книга в Германия и спокойно може да се нарече и тя Библия, но Сатанинска! Независимо дали Хитлер пишел на теми, свързани с изкуството, образованието или икономиката, той винаги „виждал кръв“. Щом не харесвал определен тип преподаватели или художници той бил готов да им подпише смъртната присъда.
[#3 Heiden, К. Geburt des dritten Reiches. Die Geschichte des Nationalsozialismus bis Herbst 1933. Zürich, 1934, S. 5; Вж. Heiden, К. Adolf Hitler. Т. 1,2. Zürich, 1936–1937 4 Adolf Hitler. Mein Kampf. Boston, 1971, 3. XV-XXI.]
Но Хитлер е постигнал с книгата си нещо много важно, подчертава Хайден. Той фалшифицирал картината на собствения си живот, представя я в героични мащаби, достойни за водача на голяма партия, за единствен строител на националсоциализма. Хитлер елиминирал или почти не споменавал създателите на Германската работническа партия, преобразувана в НСГРП. „Моята борба“ трябвало да докаже как със собствени сили бедният, обикновеният германец(!) се превръща в символ на макар и унижен, но непобеден германски народ2.
В научната литература оценките са единодушни. Според моето мнение на французин, пише през 1938 г. Албер Риво, „Моята борба“ е скучно и несмилаемо произведение и иронизира: „Германия, чиста, невинна, пълна с жизнен порив, търси своето място под слънцето. Завистливите неприятели злобно й го отказват. Срещу нея има световно съзаклятие. Тя трябва да се брани срещу него. Толкова голяма беше нейната сила, тъй превъзходна нейната интелигентност, тъй чуден нейният героизъм, че тя никога не би рухнала без предателството на вътрешния неприятел.“3
[#6 Mein Kampf. Adolf Hitler. ЬопсЬп, Melburn, Sydney, Auchkland, Johanesburg, 1998, р. XI-LXI.]
Дълго, скучно, бомбастично, с повторения и изключително лошо написано произведение, това е мнението на професор Д. Камерън Уот от Университета в Лондон в обстойния предговор към английското издание на „Моята борба“. Уот е убийствено безпощаден към книгата и автора й, към демонстративно неверните автобиографични сведения, към разрушителните за Европа идеи, отнели живота и на милиони евреи. Според компетентния анализатор на „Моята борба“ нямат основание евреите и тези, които искат книгата да бъде забравена, да се опасяват, че тези идеи ще бъдат посрещнати в наши дни дори още по-топло от преди: чумата си замина, време е да се изследват бацилите й и бързината на разпространението им, оглупяващият ефект върху жертвите им, да се разберат причините, защо Германия последва фюрера. Новата генерация, студентите ще погледнат обективно на книгата сега, когато се разбира защо Германия неизбежно трябва да бъде част от Европа в демократична система, която Хитлер мрази, към която се отнася с присмех и презрение.
Краят на Третия райх през 1945 г. беше и краят на националсоциалистическата партия. Хитлер, Гьобелс, Химлер се самоубиха, други най-главни ръководители на НСГРП и на нацистката държава бяха осъдени на Нюрнбергския процес (20 ноември 1945 — 1 октомври 1946 г.), 12 от които на смърт чрез обесване (Гьоринг се самоубива малко преди да бъде изпълнена присъдата му). Международният трибунал призна за престъпни организации ръководния състав на НСГРП (около 600 хил. души), гестапо, службата за сигурност и СС. Процесът на денацификацията продължи години и пряко е свързан с освобождаването на германския народ от гибелното влияние на нацистката идеология и с демократичното преустройство на обществото. Престъпленията срещу хуманността и човечеството, извършени под знамената с пречупени кръстове на расова и най-вече на антисемитска основа, потресоха целия свят. Истината за тези престъпления, за газовите камери и крематориумите, за Холокоста — мъченическата смърт на жертвите на „окончателното решение“ — най-страшната расистка лудост в историята на човечеството, е кошмарното наследство, което се преодоляваше в Германия в продължение на много десетилетия. „Митът Хитлер“ и митът „Моята борба“ сега може да се поддържат по света само от хора напълно невежи за историята на нацизма или от психопати.