Антъни Хоровиц
Мозайка от убийства
Сюзан Райланд #1
Крауч Енд, Лондон
Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга.
Има ли нещо по-хубаво?
„Мозайка от убийства“ беше деветият роман от поредицата за Атикус Тип, обичана и продавана по целия свят. Когато за пръв път я отворих в онази дъждовна вечер през август, книгата съществуваше единствено под формата на ръкопис, а моята задача беше да я редактирам, преди да излезе. Но първо смятах да я прочета за удоволствие. Спомням си, че още с влизането отидох в кухнята, извадих няколко неща от хладилника и подредих всичко на един поднос. Съблякох се и оставих дрехите си разхвърляни по пода. И без това в цялото жилище цареше хаос. Взех си душ, изсуших си косата и си облякох една огромна тениска с мишката Мейзи, която си бях донесла от панаира на книгата в Болоня. Беше прекалено рано, за да си легна, но планът ми беше да прочета книгата в леглото — все още неоправено и измачкано от предишната нощ. По принцип не живея по този начин през цялото време, но гаджето ми го нямаше от шест седмици, а докато бях сама, съзнателно бях понижила жизнения стандарт. Винаги съм намирала нещо уютно в бъркотията — особено когато няма друг човек, който да се оплаква от нея.
В интерес на истината, ненавиждам тази дума. „Гадже“. Особено когато се използва за мъж на петдесет и две години, с два развода зад гърба си. Проблемът е в това, че на английски няма много други варианти. Андреас не ми беше „партньор“. Не се виждахме достатъчно често, за да се наричаме така. Любовник? По-добрата ми половина? Прилошава ми и от двете, макар и по различни причини. Андреас беше родом от остров Крит. Преподаваше старогръцки в елитното училище „Уестминстър“ и живееше в един апартамент под наем в „Мейда Вейл“, не толкова далеч от мен. Бяхме обсъждали варианта да живеем заедно, но се страхувахме, че това ще съсипе връзката ни, и по тази причина разполагах с цял гардероб негови дрехи, но често не разполагах с него самия. И сега беше така. Андреас се беше прибрал у дома за ваканцията, за да бъде със семейството си: с двамата си родители, овдовялата си баба, двамата си синове-гимназисти и брата на бившата си съпруга, които живееха заедно, в една и съща къща — по силата на една от онези забъркани договорки, по които гърците явно толкова много си падат. Щеше да се върне в Лондон едва във вторник, един ден преди началото на учебната година, а аз щях да го видя чак през първите почивни дни след това.
И така, аз си бях сама в жилището си в Крауч Енд — на втория етаж на една къща във викториански стил на Клифтън Роуд, на около петнадесет минути пеша от метростанция „Хайгейт“. Това жилище сигурно беше единствената разумна покупка в целия ми живот. Харесваше ми да живея там. Беше тихо и удобно, а на долния етаж живееше един хореограф, с когото споделяхме общия двор на къщата, но той почти никога не си беше у дома. Естествено, в жилището ми имаше прекалено много книги. Почти всеки сантиметър пространство по лавиците беше зает. Навсякъде имаше книги, натрупани върху други книги. Самите лавици се огъваха под тежестта на книгите. Спалнята за гости беше преустроена за кабинет, въпреки че се опитвах да не работя от къщи. Андреас използваше кабинета по-често от мен — когато изобщо беше у дома.
Отворих си виното. Развъртях капачката на буркана със соса. Запалих си цигара. Започнах да чета книгата, която всеки момент ще отворите вие. Но преди да го направите, трябва да ви предупредя за нещо.
Тази книга промени живота ми.
Може би вече сте чели тези думи и друг път. Срам ме е да си го призная, но самата аз накарах да отпечатат тази фраза на корицата на първата книга, която поръчах за издателството — един съвсем посредствен трилър за Втората световна война. Дори не си спомням кой го беше казал за онази книга, но единственият шанс тя наистина да промени живота на някого беше да падне на главата му, в изданието с твърди корици. Дали изобщо някога има случай, в който тази фраза да отговаря на истината? Спомням си как прочетох романите на сестрите Броите, когато бях съвсем младо момиче, и се влюбих до уши в техния свят: в мелодрамата, в суровите пейзажи, в готическия романтизъм на всичко, което се случваше там. Може да се каже, че „Джейн Еър“ донякъде ме подтикна да започна работа в издателство, в което има някаква ирония на съдбата, предвид последвалите събития. Има много книги, които са ме докоснали дълбоко: „Никога не ме оставяй“ на Казуо Ишигуро, например, или „Изкупление“ на Иън Макюън. Чувала съм, че благодарение на феномена Хари Потър в училищата с пансиони са записани много повече деца от обикновено, а през цялата човешка история е имало книги, които са променяли представите на хората. Един очевиден пример за това е „Любовникът на лейди Чатърли“, а друг — „1984“. Но аз не съм сигурна, че е важно какво точно четем. Животът ни винаги продължава по релсите, които са ни отредени. Литературата просто ни дава възможност да надникнем в един друг свят. Може би тъкмо това е една от причините да я обичаме толкова.