Е, не съвсем на всички. Не. Все пак имаше и смъртен случай.
Доктор Редуинг отмести медицинските картони и застана до печката, за да приготви закуска за себе си и съпруга си. Вече беше чула Артър на горния етаж, а след това и обичайното стържене и потракване, докато си пълнеше ваната. Водопроводната система в къщата беше поне на петдесет години и шумно се оплакваше всеки път, когато бъдеше принудена да свърши нещо, но поне изпълняваше задълженията си. Скоро мъжът й щеше да слезе в кухнята. Тя наряза хляб за препечени филийки, напълни една тенджера с вода и я сложи на котлона, извади млякото и овесените ядки и подреди масата.
Артър и Емилия Редуинг бяха женени от тридесет години; беше щастлив и успешен брак, мислеше си тя, макар и не всичко да се беше развило точно така, както се надяваха. Например Себастиан, единственото им дете, който вече беше на двадесет и четири години и живееше с безполезните си приятели-битници в Лондон. Как беше успял да се превърне в такова разочарование? И кога точно се беше настроил срещу тях? Нито един от двамата не се беше чувал с него от месеци насам и дори нямаше как да бъдат сигурни дали е жив. А пък и самият Артър… Беше започнал като архитект — при това способен архитект. Британският институт за архитектура го беше удостоил с наградата „Слоун“ за един проект, който беше завършил още в университета. Беше работил по няколко от новите сгради, изникнали непосредствено след войната. Но истинската му любов си беше останала живописта — най-вече портрети с маслени бои — и преди десет години се беше отказал от кариерата си, за да се посвети на рисуването. И го беше направил с пълната подкрепа на Емилия.
Една от картините му беше окачена в кухнята, на стената до шкафа за посудата, и тя погледна към нея. Беше портрет на нея самата, нарисуван преди десет години, и тя винаги се усмихваше, когато го поглеждаше, като си спомняше дългите мигове на тишина, докато му позираше, обградена от диви цветя. Съпругът й никога не говореше, докато работеше. Беше му позирала десетина пъти през едно дълго, горещо лято, и Артър някак беше успял да улови атмосферата: жегата, маранята на късния следобед и дори уханието на ливадата. На картината тя беше облечена с дълга рокля и сламена шапка — като женски вариант на Вай Гог, както се беше пошегувала — и влиянието на този художник може би се долавяше в плътните цветове и силните мазки на четката. Тя не беше красива жена. Не се заблуждаваше в това отношение. Лицето й беше твърде сурово, беше широкоплещеста като мъж и тъмнокоса. В поведението й имаше нещо, което напомняше на строга учителка или гувернантка. Хората смятаха, че се държи твърде официално. Но той беше намерил нещо красиво в нея. Ако тази картина беше изложена в някоя лондонска галерия, никой нямаше да я подмине, без да я погледне по-внимателно.
Но тя не беше изложена. Беше окачена тук. Нито една лондонска галерия не беше проявила интерес към Артър или неговата работа. Емилия не разбираше причината за това. Двамата бяха отишли заедно на лятната изложба в Кралската академия и бяха разгледали картините на Джеймс Гън и сър Алфред Мънингс. Бяха видели и прословутия портрет на кралицата, нарисуван от Саймън Елуес, който беше предизвикал такава полемика. Но всички онези картини изглеждаха съвсем обикновени и плахи в сравнение с работата на мъжа й. Защо никой не успяваше да разпознае несъмнения гений на Артър Редуинг?
Тя извади три яйца и внимателно ри пусна в тенджерата с вряща вода — две за него и едно за нея. Едното яйце се пукна, когато влезе в кипящата вода, и тя веднага си спомни за Мери Блекистън; черепът й се беше пукнал от падането. Не успяваше да избегне мисълта за нея. Дори в този момент отново потрепери, когато си спомни какво беше видяла — макар да се питаше защо е така. Все пак не беше първото мъртво човешко тяло, което виждаше, а когато беше работила в Лондон по време на най-тежките бомбардировки през войната, се беше грижила за войници с ужасяващи рани. Какво толкова по-различно имаше в този случай?
Може би фактът, че двете бяха толкова близки. Лекарката и икономката със сигурност нямаха много общо помежду си, но въпреки това бяха станали приятелки. Всичко беше започнало по времето, когато госпожа Блекистън й беше пациент. Беше развила херпес зостер, от който страда в продължение на цял месец, и доктор Редуинг остана силно впечатлена както от нейния стоицизъм, така и от здравия й разум. Оттогава насам постепенно беше започнала да се осланя на нея за второ мнение. Налагаше се да внимава“ разбира се. Не можеше да си позволи да нарушава лекарската тайна. Но ако имаше нещо, което я притесняваше, винаги можеше да разчита на Мери да я изслуша внимателно и да й даде разумен съвет.