Доктор Уейн Томас се беше настанил в единствения удобен стол — старо кожено чудовище с протрита седалка, от която тук-там стърчеше пълнеж.
— Според мен Лин Ан Лукас има сериозно заболяване — убедено промърмори той.
Край него, седнали кой където свари, се бяха събрали почти всички дежурни лекари от екипа: доктор Хъгинс, доктор Карол Лангоун — практикант по вътрешни болести, доктор Ралф Лоури от неврохуриргията, доктор Дейвид Харпър, практикант-гинеколог, и доктор Шон Фарнсуърт, офталмолог. В далечния край на помещението други двама доктори бяха потънали в разчитането на купчина електрокардиограми.
— А според мен си се наточил — цинично се усмихна доктор Лоури. — Тя е най-хубавото маце, което ни посещава днес, и ти явно търсиш начин да й предложиш услугите си…
Всички се разсмяха. Доктор Томас запази сериозното изражение на лицето си и бавно извърна очи към доктор Лангоун.
— По всичко личи, че Ралф има право — рече Лангоун. — Момичето си е наред. Няма температура, останалите жизнени показатели също не показват отклонения. Кръвната картина е нормална, урината и костният мозък — също…
— Рентгенът на мозъка също не показва отклонения — добави доктор Лоури.
— Във всеки случай ако й има нещо, то не е свързано с гинекологията — стана от мястото си доктор Харпър.
— Преди време е имала оплаквания от леко кръвотечение, но в момента на прегледа такова не е установено. По тази причина ви оставям да решите тежкия казус без мен. Ако искате личното ми мнение, мацето си е една обикновена хипохондричка.
— И аз съм на това мнение — обади се доктор Фарнсуърт. — Офталмологичният преглед не показа никакви отклонения, въпреки оплакването, че от време на време има проблеми с фокусирането. Тя без всякакви затруднения разчете и най-дребните букви на контролния екран.
— А визуалните зони? — попита Томас.
— Според мен са нормални — изправи се доктор Фарнсуърт, готов да се оттегли. — Утре бихме могли да направим теста „Голдман“, просто защото това не е възможно по време на нощно дежурство.
— Ретината? — продължаваше да настоява доктор Томас.
— Без отклонения — отсече Фарнсуърт и тръгна към вратата. — Благодаря за консулта, беше истинско бижу…
— Бижу, глупости! — раздразнено изръмжа Лоури, изчакал затварянето на вратата. — Имам чувството, че ако някое копеле от офталмологията още веднъж ми заяви, че вечер не правят „Голдман“, ще го изритам през вратата!
— Млъкни, Ралф — посъветва го Томас. — Започваш да говориш като хирург.
Доктор Лангоун стана и се протегна.
— Аз също трябва да вървя… Защо мислиш, че момичето е болно, Томас? Само защото има понижена чувствителност? Според мен това е доста субективна преценка…
— Вътрешно чувство, може би — сви рамене Томас. — Тя е уплашена, но това съвсем не означава, че е истерична. Освен това отклоненията в чувствителността са изразени съвсем ясно. Момичето не симулира. Нещо шибано става в главата й…
— Единственото шибано нещо в случая е това, което би искал да й направиш, ако можеше да я срещнеш на друго място — засмя се Лоури. — Стига вече, Томас. Определи й час за преглед през деня и действай!
Лекарите избухнаха в смях. Томас махна с ръка и се надигна от тежкото кресло.
— Всички сте циркаджии! — изръмжа с престорен гняв той. — Поемам случая в свои ръце!
— Не забравяй да й вземеш телефона — подвикна подире му Лоури.
— Идеята съвсем не е лоша — усмихнато добави доктор Хъгинс.
Томас се върна в общото помещение и се огледа. Между седем и девет тук се възцаряваше относително затишие. Сякаш хората вземаха таймаут от болката и страданията, за да могат да се нахранят. Около десет започваха да пристигат пияниците, жертвите на автомобилни катастрофи и грабежи, появяваха се и психарите. Към единадесет идваше ред на жертвите на страстта. По тази причина Томас беше наясно, че разполага със съвсем малко време, за да обмисли състоянието на Лин Ан Лукас. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо важно…
Отби се на приемното гише и попита дали картона на Лин Ан вече е готов. Сестрата направи проверка и поклати глава, но обеща да му го изпрати веднага. Томас разсеяно кимна с глава. Дали това момиче не е вземало някакви наркотици, запита се той и тръгна по коридора, който водеше към залата за прегледи. Там Лин Ан очакваше професионалното му заключение.
Дениз нямаше представа каква може да бъде „чудесната идея“ на Мартин. Той я помоли да се отбие в кабинета му към девет вечерта, след което изчезна. Някъде около девет и четвърт тя най-сетне приключи с разчитането на снимките от травматологията на СО2 и тръгна по стълбите към рентгенологията. Коридорите на горния етаж изглеждаха необичайно тихи. В дъното на един от тях се виждаше самотен санитар, който търкаше плочките с парцал, окачен на дълга дръжка.