— Но искаш да вземеш лейди Гленкора със себе си.
— Не, за Бога! Но понякога, когато мисля за това, въпреки че не го правя често, започвам да се чудя дали няма да се променя, ако се оженя за нея.
— Ако се бе оженил за нея, когато тя бе свободна жена и се разпореждаше с парите си, може би щеше да се промениш.
— Мисля, че и сега това би ме променило. Всъщност съм сигурен. Ако успея да я заведа в Италия или може би в Гърция, бих могъл да се отнасям много добре с нея. Бихме могли да водим тих и спокоен живот. Знам, че поне бих опитал.
— Без помощта на бренди и пури?
— Да.
— И без пари.
— Със съвсем малко. Знам, че ще ми се изсмееш, но си представям живота, който бихме водили заедно и той не би имал нищо общо с това противно съществуване, което водя в момента и което ненавиждам.
— Нещо като Дон Жуан и Хайди, само че вместо стария Ламбро62, ще ви преследва стария Планти.
Планти беше прякорът, който Джордж Вавасор бе измислил за сегашния съпруг на лейди Гленкора, Плантагенет Палисър.
— Той ще получи развод от нея, разбира се, след което двамата ще се оженим. Не мисля, че ще има нещо против. Казват ми, че не я обича.
— Виждал ли си я, откакто се омъжи за него?
— Да, два пъти.
— Разговаряхте ли?
— Да, но само дотолкова, доколкото да я попитам дали е добре. Разговорът ни продължи не повече от две минути.
— И тя какво ти отговори?
— Каза, че ще бъде по-добре да не се срещаме. Това ме убеди, че все още е привързана към мен. Можех да се хвърля в краката й още тогава, но стаята бе пълна с хора. Но наистина вярвам, че е привързана към мен.
В продължение на няколко минути Вавасор мълчеше.
— Съгласен съм, че е привързана към теб — рече най-накрая, — но се чудя дали има достатъчно смелост за подобно приключение. Съмнявам се. Но дори да има, ти най-вероятно ще се провалиш.
— Първо ми трябват малко пари — каза Бурго.
— И това е нещо, което всеки ден ще става по-трудно, колкото повече остаряваш.
— Не виждам някаква промяна. Тази сутрин бях при Магруин.
— Онзи мъж, който живее близо до Грейс Ин Лейн?
— Точно зад болницата за подхвърлени деца. Отидох при него и той се държа много учтиво. Заяви, че му дължа над три хиляди лири, но това сякаш няма никакво значение.
— Колко си взел от него?
— Не си спомням някога да съм взимал пари от него. Получи една моя сметка от един шивач, който фалира. Постоянно я подновяваше, докато накрая станаха няколко сметки. Мисля, че веднъж ми даде двайсет и четири лири назаем, но това е всичко.
— И казва, че сега ще ти даде пари? Предполагам, че си му обяснил за какво ти трябват.
— Нея споменах по име, но му казах онова, което искаше да чуе — че се надявам да избягам с дама, която е много богата. Помолих го за двеста и петдесет. Той отвърна, че ще ми заеме сто и петдесет за два месеца, като трябва да му върна петстотин… с твоето име на сметката.
— С моето име! Много мило от негова страна… и от твоя.
— Разбира се, че не бих могъл да му платя след два месеца.
— Едва ли — отвърна Вавасор.
— Но той няма веднага да си поиска парите. Ще изчака година, може би повече. Нали ти върнах онова, което ти дължах?
— Да, върна го. Винаги съм смятал, че това е страхотен комплимент от твоя страна.
— Ще видиш, че и сега ще успея да ти се изплатя по някакъв начин. Ако се проваля, с мен ще бъде свършено, но ако умра, роднините ми ще покрият всичките ми дългове.
Преди да се разделят, Вавасор обеща да му помогне. Знаеше, че заема името си на мъж, който е напълно разорен и го дава в ръцете на друг, който е напълно безскрупулен в преследването на целите си. Знаеше, че си създава излишни неприятности и поема риска да претърпи финансови загуби, които не можеше да си позволи. Но тази молба се вписваше в личните му разбирания за джентълменство. Той често бе отправял подобни молби и бе получавал помощ. Решението му бе безразсъдно, но той винаги действаше безразсъдно. Така живееше.
— Знаех си, че ще ми помогнеш, стари приятелю — каза Бурго, когато стана да си върви. — Знаеш ли, може и да успея в това начинание и нищо чудно някаква част от богатството й да остане в нейни ръце. Ако това се случи, ще бъдеш възмезден.