— Нека първо изчерпаме темата за чуждестранните.
— Нима вече не я изчерпахме?
— Да сме я изчерпали! Дори не сме я започнали.
— Не, ти не си я започнала. Но вече обсъдихме темата. Има ли някаква причина да не искаш да насрочиш сватбата?
— Не, няма конкретна причина.
— Тогава защо да не я насрочим? Нима се страхуваш да заживееш с мен като моя съпруга?
— Не.
— Не мога да си представя, че се разкайваш за добрината си към мен.
— Не, не се разкайвам. И защо я наричаш моя добрина? Обичам те твърде много за това.
— Мила моя! — възкликна той и обви ръка около кръста й, както бяха застанали до празното огнище. — Ако ме обичаш…
— Наистина те обичам.
— Тогава защо не искаш да заживееш с мен?
— Искам го. Поне мисля, че го искам.
— Но, Алис, трябва да си го искала с цялото си сърце, когато се съгласи да станеш моя жена.
— Човек може да иска нещо с цялото си сърце, но да не желае да се случи веднага.
— Веднага! Хайде стига. Не съм бил нетърпелив с теб. Още е юни. Защо не кажеш средата на септември? Така ще можем да прекараме няколко топли дни заедно на брега на езерото. Това такава голяма молба ли е?
— Не е никаква молба.
— Точно това е, любов моя. Изпълни я и се кълна, че ще си осъществила най-съкровеното ми желание.
Алис мълчеше, тъй като имаше неща за казване, но не знаеше как да ги изрази. Сега, когато бе с него, тя не можеше да изрече нещата, които си бе наумила да му каже. Не можеше да се осмели да му намекне, че той вижда живота съвсем различно от нея и че двамата няма как да бъдат щастливи заедно, освен ако всеки не се опита да се спогоди с другия. Никой не беше по-любезен от Джон Грей, както на думи, така и на дела, и никой не беше по-галантен в отношението си към жените, но той винаги говореше и се държеше така, сякаш неговият начин на живот трябва да бъде безпрекословно и безропотно възприет от жена му. Когато двама души сключват съюз, не трябва ли всеки да отстъпи нещо и да получи друго в замяна? Точно това бе възнамерявала да му каже, но сега, когато бяха заедно, не можеше.
— Джон — рече Алис най-накрая, — не ме притискай по този въпрос, докато не се върна.
— Но тогава ще кажеш, че времето не е достатъчно. И ще бъдеш права.
— Не мога да ти отговоря сега. Наистина не мога. Не мога да ти дам категоричен отговор. Въпросът е прекалено важен.
— А някога ще бъде ли по-малко важен, скъпа моя?
— Никога, надявам се.
Той не я притисна повече по този въпрос, а вместо това я целуна и се сбогува с нея.
Четвърта глава
Джордж Вавасор, необузданият мъж
Несъмнено разбирате, че Джордж Вавасор не бродеше из гората небръснат и не носеше кожена препаска и сандали вместо палто и панталони като Робинзон Крузо. Неговата необузданост беше от различен вид. Всъщност не съм сигурен, че наистина беше необуздан, въпреки че лейди Маклауд го бе нарекла така и Алис се бе съгласила с това нейно определение.
Джордж Вавасор живееше в Лондон от двайсетгодишен и сега, по времето, когато започва моята история, беше година или две над трийсетте. Беше и винаги е бил наследник на дядовото си имане, но това имане не беше голямо и когато Джордж за пръв бе дошъл в Лондон, баща му още не бе прехвърлил четирийсетте, е точно толкова живот пред себе си, колкото имаше неговият син сега. По тази причина той бе имал нужда от професия и бе започнал работа, по пример на чичо си Джон, в офиса на един свързан с парламента агент на недвижимо имущество. Впоследствие бе влязъл в остри пререкания с този агент, но не преди да демонстрира таланта си и да стане толкова полезен за фирмата, че пред него да се открият отлични възможности за доходоносно партньорство. Джордж Вавасор имаше много недостатъци, но пълното бездействие не бе един от тях. Понякога отлагаше работата си за сметка на удоволствието. Понякога беше в Нюмаркет10, когато трябваше да бъде в Уайтхол. Но нямаше навика да е в леглото, когато трябваше да е зад бюрото си, а когато беше там, той не си играеше с линийката си, не чоплеше зъбите си и не режеше ноктите си. Като цяло приятелите му бяха доволни от първите му пет години в Лондон, въпреки че неведнъж му се бе налагало да взима заеми от тях. Но той винаги ги връщаше и всичко се развиваше по план, поне до деня, в който не събори агента на земята с удар между очите, слагайки край на обещаващата си кариера.