„Знам, че веднага ще се съгласиш — пишеше лейди Гленкора, — защото имаш щедро сърце и ще прозреш, че се нуждая от помощта ти. Няма да има други гости, освен ако госпожа Маршъм не бъде поканена без моето знание.“
След това Гленкора се отдаде на мисли за жестокостта на съпрузите. В дните преди брака й близките й отново и отново я бяха уверявали, че Бурго ще се отнася ужасно с нея, ако приеме да стане негова жена. Маркизът на Единбург бе стигнал дотам да намекне, че Бурго най-вероятно щеше да я бие. Но нямаше отношение, колкото и грубо да бе то, което да бе толкова нетърпимо, колкото незаинтересоваността и пълната липса на разбиране, демонстрирани от сегашния й съпруг. Що се отнасяше до това дали Бурго щеше да я бие, лейди Гленкора се присмиваше на самата идея. Звучеше абсурдно и тя се усмихна, представяйки си красотата на очите му, нежността на докосването му и любящия, почти благоговеен тон на гласа му. Нима нямаше да е за предпочитане да бъде малтретирана от него, отколкото да слуша обясненията на Плантагенет Палисър за политическото устройство на страната в един часа през нощта? Разбира се, че щеше да бъде! Ако се бе омъжила за Бурго, щяха да живеят в слънчева Италия и той щеше да й разказва съвсем различни неща, докато се излежават на меката лунна светлина.
Лейди Гленкора притежаваше една акварелна картина, наречена „Рафаело и Форнарина68“, и бе достатъчно наивна, за да си казва, че Рафаело много прилича на нейния Бурго — всъщност не на нейния Бурго, а на Бурго, защото той не беше неин. Във всеки случай тя често съжаляваше за това, че никога нямаше да изпита романтиката на тази картина, защото я бяха лишили от правото й да определя собственото си бъдеще. Ако й бяха позволили да го направи, сега щеше да се излежава на красиво мраморно балконче, с гъсти лози над главата си, а той щеше да стои на едно коляно пред нея, без да говори, но божествен в красотата си. Нямаше да я кара да взима трудни решения. В неговата компания тя щеше да се наслаждава на милувките на вятъра и да се чувства щастлива, безгрижна и обичана. Точно така изглеждаше Форнарина. Това можеше да бъде нейната съдба. И защо не? Нейният Рафаело щеше да я обича, каквото и да говореха за неговата жестокост.
Клетото, злочесто и обременено дете! Тя не знаеше най-важните житейски уроци, но бе попаднала в ръцете на човек, който не можеше да я научи на нищо! Кой не би я съжалил? Кой би заявил, че вината е нейна? Съдбата я бе натоварила с несметни богатства, принуждавайки я да се прегъне под тяхната тежест, след което я бе оставила сама да намери правилния път в живота!
— Писа ли на братовчедка си? — попита я съпругът й на следващата сутрин. Гласът му ясно показваше, че гневът му или бе преминал, или го бе потиснал.
— Да. Поканих я да излезем заедно и я помолих да остане за вечеря. Ще й изпратя каретата. Кочияшът трябва да изчака отговора й.
— Много добре — отвърна господин Палисър със същия благ глас и после добави: — След като този въпрос е уреден, може би няма да имаш нищо против да поканиш и госпожа Маршъм?
— Няма ли да е заета?
— Не мисля — каза господин Палисър, след което добави, защото се бе засрамил от факта, че иначе можеше да бъде обвинен в неискреност. — Знам, че няма да е заета.
— Искаш да кажеш, че очаква да дойде? — попита лейди Гленкора.
— Не съм я канил, ако това намекваш, Гленкора. Ако го бях направил, щях да ти кажа. Обясних й, че не съм наясно с плановете ти.
— Ще й пиша, щом така искаш — отвърна съпругата, чувствайки, че вече не може да му откаже.
— Направи го, скъпа моя! — възкликна съпругът.
Лейди Гленкора писа на госпожа Маршъм, която обеща да дойде. Същото направи и Алис Вавасор.
Гленкора знаеше, че щеше да прекара поне няколко часа в компанията на Алис преди вечерята. Отначало този факт я утеши, но постепенно осъзна, че не можеше да реши какво да й каже и какво да премълчи. Нима възнамеряваше да й покаже онова писмо? Ако й го покажеше, това би означавало да се примири със сегашната си злочеста съдба и да се откаже от мечтите си за Рафаело и Форнарина. Ако го скриеше от нея, това би означавало, че смята да изостави съпруга си и да премине под закрилата на друг мъж, което би я направило… дори не посмя да си помисли какво. Все пак реши, че трябва да се случи именно това. Тя знаеше, че би избягала с Бурго, ако той дойдеше при нея с готовността да го направи. Но ако споделеше с Алис, че бе получила писмото му, Бурго никога нямаше да получи тази възможност.
68
Форнарина — става дума за Маргарита Лути, любовница и модел на Рафаело, наричана La Fomarina (дъщерята на пекаря). — Б.пр.