В някои отношения тя го презираше заради това невежество. Отдавна трябваше да е съобразил, че Бурго представлява истинска опасност за брака му. Освен това трябваше да е осъзнал, че госпожа Маршъм не е подходяща за гувернантка. Когато една жена знае, че я наблюдава куче пазач, тя несъмнено ще се опита да надхитри този Цербер, както и неговия стопанин. Лейди Гленкора чувстваше, че госпожа Маршъм е нейният Цербер, и бе решена на всичко да си намери друго куче пазач, ако изобщо й трябваше такова.
Алис стана и поздрави новодошлата точно толкова студено, колкото старицата бе поздравила нея, и от този миг насетне двете станаха врагове. Госпожа Маршъм инстинктивно бе предположила, че Алис имаше пръст в това лейди Гленкора да не пътува за Монкшейд, и въпреки че би сторила същото на нейно място, тя се чувстваше засегната от вмешателството й. Вече бе решила, че Алис не е от хората, с които лейди Гленкора трябва да си общува. Алис веднага долови и прие нейната враждебност.
— Предположих, че ще ви заваря вкъщи — каза госпожа Маршъм, — тъй като знам, че не обичате да излизате, когато навън е студено, освен ако не е за неразумна среднощна разходка.
Тя поклати глава. Беше дребничка жена с остри малки очички и червендалесто лице, от двете страни, на което висяха две къси сиви къдрици. Винаги бе безупречно облечена и в цветущо здраве и поне според Лейди Гленкора — никога не се изморяваше.
— Разходката, за която говорите, бе напълно разумна — отвърна домакинята, — но не виждам смисъл човек да се разхожда из Лондон посред зима.
— Човек трябва да излиза от вкъщи всеки ден — заяви госпожа Маршъм.
— Мразя всички тези правила. Алис, ти не ги ли мразиш?
Алис не ги мразеше, така че не каза нищо.
— Скъпа Гленкора, в този живот човек трябва да спазва някои правила. Все едно да кажете, че мразите да сядате на вечеря.
— Често ми се случва да мразя да сядам на вечеря, особено когато имаме компания.
— Ще преодолеете това чувство, след като поживеете още малко в Лондон — отвърна госпожа Маршъм, преструвайки се, че лейди Гленкора се бе оплакала от това, че се притеснява да приема гости.
— Кълна се, че не смятам така. Дори бих казала, че става все по-мъчително. Тази вечер господин Бот ще дойде на вечеря.
Тук не можеше да има съмнение относно значението на думите й.
Госпожа Маршъм нямаше как да се престори, че я разбира погрешно. Тя бе приела приятелството на господин Бот, но не защото го харесваше, а заради нуждите на господин Палисър.
— Господин Бот е член на Парламента и е много полезен приятел на вашия съпруг — каза госпожа Маршъм.
— Въпреки това ние не харесваме господин Бот… нали, Алис? Той е нашият доктор Фел, въпреки че много добре знаем защо не го харесваме.70
— Определено не го харесвам — потвърди Алис.
— Това едва ли има голямо значение за вас, госпожице Вавасор — рече госпожа Маршъм, — имайки предвид колко рядко ви се налага да се срещате с него.
— Няма почти никакво значение — отвърна Алис. — Веднъж ме подразни, но смея да твърдя, че едва ли ще му се отдаде втора такава възможност.
— Нямам представа с какво може да ви е подразнил.
— Разбира се, че нямате, госпожо Маршъм.
— Но ми се струва малко вероятно високопоставен и уважаван мъж като господин Бот, занимаващ се с такива важни дела, да се опитва да смути спокойствието на млада жена, която съвсем случайно е срещнал в къщата на свой приятел.
— Алис едва ли има предвид, че се е опитал да флиртува с нея — рече лейди Гленкора и се засмя. — Представяте ли си — господин Бот да флиртува!
— Може би не се е опитал — отвърна госпожа Маршъм.
Тонът, с който бяха изречени тези думи, и намекът, който съдържаха, накараха Алис да загуби самообладанието си.
— Гленкора — рече тя, надигайки се от стола си, — мисля да те оставя насаме с госпожа Маршъм. Не съм в настроение да обсъждам характера на господин Бот и да слушам как споменават името му в такава неприятна връзка с моето.
Но лейди Гленкора не й позволи да я изостави.
— Глупости, Алис — отвърна тя. — Двете с теб трябва да се научим да водим своите малки битки с господин Бот и госпожа Маршъм, без да се предаваме. В тази война онези, които отстъпват, не доживяват да пробват късмета си отново на бойното поле.
70
Става дума за популярната английска епиграма от 1680 г. „Не те харесвам, доктор Фел“, написана от сатиричния поет Том Браун. — Б.пр.