Вавасор позволи на господин Скръби да направи проблема с укрепяването на речния бряг крайъгълен камък на неговата кампания. Армия от мъже разнасяше двуметрови плакати с лозунга „Вавасор и речния бряг“, прикрепени за раменете им с железни обръчи. Когато видеше дългите редици, човек решаваше, че те ще се разделят и ще се насочат в различни посоки, но всъщност винаги оставаха заедно. Бяха двайсет и четирима и вървяха съвсем близо един зад друг.
— Един плакат е достатъчен, за да привлече погледа — заяви господин Вавасор, след като пресметна разходите си.
— Това е така — съгласи се господин Скръби. — Един плакат ще привлече погледа, ако е достатъчно голям. Но двайсет и четири ще запалят въображението.
После лозунгът се появи по стените на десетки къщи в района. Думите „Вавасор и речния бряг“, повторени отново и отново в дълги редици, стигащи от единия до другия край на стената. Самият Вавасор обяви, че името му е станало толкова популярно, че го е срам да се разхожда сред бъдещите си избиратели. Граймс видя всичко това и бе изумен. Отначало той се бе подиграл с лозунга с типичното си кръчмарско чувство за хумор.
— Не виждам какво има предвид с тези глупости за речния бряг, освен ако не смята да се удави в реката — рече той, докато агитираше хората за другия либерален кандидат. Но след време се видя принуден да признае, че господин Скръби разбираше от работата си.
— Този е голям хитрец — заяви ханджията, докато бе зад тезгяха в „Красивия мъж“, и почти съжали за това, че бе решил да подкрепи неговия опонент, въпреки факта, че най-вероятно никога нямаше да получи своя остатък.
Джордж Вавасор, след много усилия, успя да се запознае с особеностите на каузата, която защитаваше. Срещна се с членовете на градския съвет и наизусти всички суми, свързани по някакъв начин с проблема. Дори съумя да се разгорещи, когато му казаха, че това няма как да бъде постигнато. Скоро откри, че има последователи, които наистина вярваха в него. Ако бе успял да повярва в каузата, която защитаваше, и ако бе успял да се убеди, че наистина го бе грижа дали брегът на Челси ще бъде укрепен, работата нямаше да му коства толкова много усилия. Дори щеше да му бъде полезна (въпреки че не беше полезна за никой друг). Но той не бе от хората, които вярват в каузи. Беше преживял прекалено много, за да го е грижа за подобни неща. Искаше да има глас в управлението на страната, но не го бе грижа дори за това.
Все пак той положи огромни усилия, изнесе много речи и обеща на жителите на Челси, Пимлико и Бромптън, че разрастването на Лондон на запад едва бе започнало. Улица „Слоун“ щеше да бъде новата улица „Чийпсайд“71. Около казармите в Челси щяха да изникнат нови площади, гледащи към реката, и Белгравия щеше да опустее. Богаташите щяха да построят своите нови палати, разбира се, но никой палат нямаше да накърни правата на обикновените граждани да се разпореждат със своето крайбрежие. За изграждането на тази нова улица щяха да бъдат похарчени три и половина милиона лири и това щеше да бъде най-красивата и величествена крайбрежна алея в света. Тези пари щяха да дойдат от много места, но не от Челси. Веднъж Вавасор обяви, че ще ги извади от дълбоките джобове на лондонското сити, и изказването му бе посрещнато с радостни възгласи от тълпата в Челси. Господин Скръби бе принуден да признае, че ученикът му бе научил много и се справяше отлично.
— Кълна се, че това беше невероятно! — възкликна той и едва не потупа Вавасор по гърба след една реч, в която кандидатът бе заявил, че желанието му да представлява районите на Челси е било вдъхновено от отдавнашната му идея, че бъдещето на Лондон зависи само и единствено от укрепяването на речния бряг при Челси.
Но армиите от мъже, носещи агитационни табели, отворените на всеки ъгъл пивници и плакатите с еднометрови букви струват пари. Скромните няколкостотин лири, които господин Скръби бе получил, преди да започне работа, бяха платени с идеята, че изборите ще се състоят през септември. По тази причина той отправи своевременно искане, едно много своевременно искане, да му бъдат предоставени още хиляда и петстотин, и го направи с тон, който ясно показваше, че докато това не се случи, по улиците няма да бъде изпратен нито един човек и няма да бъде залепен нито един плакат. Господин Скръби имаше два много различни тона, които използваше с клиентите си. Когато бе в приповдигнато настроение и се опитваше да насърчи някой клиент смело да влезе в боя, човек можеше да се закълне, че го правеше от любов към борбата. Някои клиенти бяха склонни да повярват, че Скръби, в своя пламенен и одухотворен ентусиазъм, ще заложи собствените си пари така, сякаш бяха прах, напълно убеден в това, че ще си ги получи обратно. Но тези клиенти скоро се натъкваха на другия му тон и осъзнаваха грешката си.