Възходът на Тролъп като романист започва с появата на първия роман от цикъла „Барсетширски хроники“. Става дума за „Попечителят“ (1855), последван от „Барчестърски кули“ (1857), „Доктор Торн“ (1858), „Пасторският дом във Фремли“ (1861), „Къщицата в Олингтън“ (1864) и „Последната хроника от Барсет“ (1867). Успоредно с тях писателят пише романите си за Палисърови: „Можете ли да й простите?“ (1864), „Финеъс Фин“ (1869), „Диамантите на Юстас“ (1873), „Завърналият се Финеъс“ (1874), „Министър-председателят“ (1876) и „Децата на херцога“ (1879).
Като се чете тази огромна за днешните стандарти книга, която държите в ръцете си, трябва да се има предвид, че викторианският читател е предпочитал многостраничните романи. Такъв е бил масовият вкус на онази епоха, който бихме могли да уподобим на съвременните „сапунени“ сериали по телевизиите, съответстващи на днешния вкус. Поради това дори когато романите не са били предварително тествани чрез публикация в списание или на месечни свезки, издателите обикновено поставяли условия пред романистите да представят ръкописи, влизащи в стандарта на тритомния роман. Шеговитото наименование на този популярен викториански стандарт в прозата било трипалубник (three-decker) — по аналогия с модерните по онова време пътнически параходи с по три палуби.
За днешния читател обемът на „Семейство Палисър: Можете ли да й простите?“ със сигурност е стъписващ. Но потопи ли се в романа, той ще го хареса, убеден съм в това. Защото като цяло Тролъп е най-съвременно звучащият сред викторианските романисти.
Проф. д.ф.н. Симеон Хаджикосев
Книга първа
Първа глава
Господин Вавасор и неговата дъщеря
Не мога да потвърдя със сигурност дали жената, на която трябва да простите, ако можете, би влязла в горните десет хиляди на английското висше общество. Тя имаше роднинска връзка с членове на аристокрацията и далечна роднинска връзка с истински големци: хора, които биха влезли в горните хиляда, ако такова деление наистина съществуваше. Но не познаваше тези хора и не ги виждаше често, а те, от своя страна, не се интересуваха от нея. Дядо й, лорд Вавасор от Вавасор Хол в Уестморланд, бе провинциален джентълмен и земевладелец, който изкарваше най-много по хиляда на година и по тази причина никога не посещаваше Лондон и нямаше желание да бъде включван в подобни списъци с подбрани хора. Той бе един темпераментен, невеж и честен старец, който никога не напускаше Вавасор Хол и разправяше на всеки, който имаше желание да го слуша, че страната отива по дяволите, като в същото време поздравяваше себе си за това, че парламентарните реформи са били безсилни да променят старата политическа подредба в неговото графство. Алис Вавасор, за чието прегрешение към света ще ви разкажа и ако е възможно, ще извиня, бе дъщеря на неговия по-малък син. В ролята на неин баща, Джон Вавасор не бе направил нищо, за да прослави семейното име, и Алис не можеше да разчита на високо обществено положение като представител на рода. Джон Вавасор бе пристигнал в Лондон на младини, за да изкарва прехраната си като адвокат, и се бе провалил. Не бе успял нито да натрупа състояние, нито да си изгради репутация, но все пак си бе заслужил, или по-скоро си бе осигурил, някакъв поминък. Бе се оженил за дама, която бе доста по-възрастна от него, но получаваше по четиристотин лири на година и имаше родствена връзка с онези знатни хора, които вече споменах. Впоследствие ще ви разкрия кои бяха те и ще ви опиша характера на тази връзка, но засега ще се задоволя с това да кажа, че Алис Маклауд обиди всичките си приятели и роднини с брака, който сключи. Но пък не им даде достатъчно време да се отдадат на своя гняв. Дванадесет месеца след венчавката си, тя роди дъщеря и умря, оставяйки нерешен въпроса дали семейството трябва да й прости.
Когато един мъж се ожени за богата наследница за парите й и тази наследница сама се разпорежда с тях, какъвто бе случаят с госпожица Маклауд, за хитрия любовник обикновено е по-добре роднините на дамата да ненавиждат както него, така и нея. Това я принуждава да се хвърли в обятията на своя възлюбен, който става притежател както на жената, така и на нейните пари, без омразната досада на финансовите споразумения. Но членовете на семейство Маклауд, въпреки че се скараха с Алис, не прекратиха отношенията си с нея и продължиха да участват в живота и делата й, въпреки разочарованието си от нейния избор. Издръжката от четиристотин на година бе предназначена за нея и за децата й, като господин Вавасор не можеше да се надява дори на пожизнена рента и следователно, когато тя почина, богатството на майката бе наследено от нейното бебе. Но това не означаваше, че роднините спряха да се интересуват от благосъстоянието на бащата. Съмнявам се, че се е стигнало до официално споразумение или договор, но между господин Вавасор и семейство Маклауд съществуваше разбиране, че ако той не предявява претенции към парите на дъщеря си и им позволи да се заемат с нейното образование, те ще се погрижат за него. Той бе практикуващ адвокат, въпреки че частната му практика не бе особено успешна, а от един практикуващ адвокат винаги се очаква да може да се справи с всяка ситуация. Две години след смъртта на съпругата му господин Вавасор бе назначен за помощник-комисар в кантора, която се занимаваше с неплатежоспособни длъжници и която бе закрита три години след неговото назначение. Първоначално се смяташе, че той ще получава своите осемстотин на година до живот, без от него да се очаква да прави нещо за тях, но правителството на стиснатите виги1, както самият Джон Вавасор се изрази, когато описа условията на споразумението на баща си в Уестморланд, сложи край на това и го принуди да избира: да взима по четиристотин на година, без да прави нищо, или да задържи целия си доход, но да работи три дни в седмицата по три часа на ден по време на сесията, в един окаян малък офис близо до Чансъри Лейн, където задълженията му да се изчерпват с това да подписва документи, които няма право нито да чете, нито дори да поглежда. Той неохотно избра да задържи парите и в продължение на двайсет години подписването на документи бе неговият живот. Разбира се, че не смяташе себе си за разумно използван човек. Изпращаше петиции към всеки лорд-канцлер, молейки да бъде освободен от жестокостта на сегашното си назначение и да му бъде позволено да взима заплатата си, без да прави нищо в замяна. Количеството работа, което вършеше, наистина бе минимално. Сесиите не надвишаваха шест месеца в годината и часовете, които трябваше да прекарва в офиса на седмица, се равняваха на часовете, които един обикновен работник прекарваше на работа всеки ден. Но господин Вавасор заемаше длъжността помощник-комисар и обясняваше на всеки лорд-канцлер, че нито Уестминстър2, нито дори Линкълнското адвокатско сдружение3имат право да изискват от него да се унижава с подписването на документи. В отговор на всяка петиция той получаваше предложение за свобода в замяна на половината си доход и винаги отказваше.
1
Виги — Британска политическа партия, предшественик на днешната Либерална партия. Вигите получили името си по времето на крал Чарлз II, тъй като подкрепили закон, лишаващ Джеймс II, тогава все още херцог на Йорк, от право на наследяване на престола след Чарлз II. Името идва от английската дума whigamore, означаваща шотландски селянин. — Б.пр.
2
Уестминстър — Административен район в централен Лондон, където се намират Бъкингамският дворец и Уестминстърският дворец (Парламента). — Б.пр.
3
Линкълнско адвокатско сдружение — Едно от четирите адвокатски сдружения в Лондон и може би най-престижното професионално адвокатско сдружение в света. — Б.пр.