— Е, аз съм! И очаквам добри думи в отговор. Нито веднъж не се разсърдих, нали, Алис?
— Да, нито веднъж не се разсърди. Рядко се сърдиш, но често си жестока.
— Нито веднъж не съм била жестока… Джордж също не е бил.
— Той щеше да бъде най-неблагодарният мъж на света, ако бе проявил жестокост към нас — отвърна Алис. — Откакто заминахме не сме правили нищо друго, освен да му слугуваме, досущ като онази карикатура в „Пънч“16 на младия джентълмен, заобиколен от дванайсетте дами.
— А сега ще се прибере вкъщи, където ще трябва сам да се грижи за себе си. Горкият! Наистина те съжалявам, Джордж.
— Не е вярно. Не ме съжаляваш. Алис също не ме съжалява. Всички момичета си мислят, че лондонският ерген води най-безгрижното съществувание на света. Именно затова постоянно се опитват да сложат край на неговото безгрижие.
— Завистта е нещото, което ни кара да искаме да се женим, а не любовта — обяви Кейт.
— В повечето случаи става дума за рогатия под някаква форма — отвърна той. — Мъжът възприема брака като нещо зло от самото начало.
— Невинаги — възрази Алис.
— Почти винаги. Но въпреки това го прави. За мъжа бракът е като пиенето на очистително — съгласяваш се, защото иначе ще стане по-лошо. Никой мъж не обича да му вадят зъби, но всеки го прави, а онези, които отлагат прекалено дълго, страдат още повече.
— Харесвам философията на Джордж — рече Кейт, ставайки от стола си. — Язвителна е, но има приятен киселинен привкус. И всички знаем, че не означава нищо. Алис, качвам се горе, за да започна събирането на багажа.
— Ще дойда с теб, скъпа.
— Недей. Всъщност единствената причина да вляза в стаята на брат си е моята убеденост, че той няма да прибере нито едно нещо както трябва. Ще съберем нашия багаж, когато се качим горе да си лягаме. Господарю Джордж, каквото разхвърляш тази вечер, ще трябва сам да подредиш на сутринта, защото ти обещавам, че няма да вляза в стаята ти в пет часа.
— Как мразя да върша неща толкова рано — отвърна Джордж.
— Ще се върна след малко — рече Кейт. — Предлагам после да минем за последно по моста и да си лягаме.
Алис и Джордж останаха сами на терасата. Бяха оставали насаме много пъти от началото на пътешествието, но в сегашния случай имаше нещо различно. И двамата чувстваха нещо, което бе сладко, неопределено и опасно. Алис бе преценила, че за нея ще бъде по-добре да се качи горе с Кейт, но отговорът на нейната приятелка я бе задължил да остане. Ако бе тръгнала, щеше да покаже, че има специална причина за това. Защо да демонстрира подобна нужда? И защо, всъщност, да я изпитва?
Алис седеше в самия край на галерията, а столът на Кейт бе в краката й. Когато двете се бяха настанили, сервитьорът бе донесъл малка масичка за чашите им и Джордж бе сложил стола си от другата й страна.
По този начин Алис се бе превърнала в затворник. Не можеше да се измъкне без специална подготовка и когато бе станала, Кейт бе преместила стола си така, че Алис да не може да избяга, освен ако не помоли Джордж да го дръпне. Но защо би искала да бяга? Гледката пред очите й бе пленително красива. Нощта се бе спуснала бързо и незабележимо, както обикновено се случва по тези места, където здрачът не се проточва толкова дълго, колкото на север. Въпреки това не беше тъмно, защото луната бе изгряла, посребрявайки водата под себе си. Въздухът бе омайващо мек — онази мекота, която не е нито топла, нито студена, но те докосва с любяща нежност, сякаш невидимите духове на нощта те целуват по челото, прелитайки покрай теб. Рейн течеше в краката им. Изглеждаше толкова близо в меката светлина, че на Алис й се струваше, че може да нагази във вълните. Безспирният звук на скоротечна вода, това свежо, весело клокочене, галеше ушите им. Звукът се обвиваше около всеки разговор и го правеше интимен, но без да затруднява нито нея, която слушаше, нито него, който говореше. Ако ви се спи, това е най-сладката приспивна песен на света. Ако сте сам и искате да помислите, тя улеснява мислите ви. Ако сте сам и уви, не искате да мислите, защото мислите са твърде болезнени, тя облекчава мъката ви и ви утешава така, както само една мелодия може. Алис имаше чувството, че въздухът я милва, реката й пее най-нежната си песен и луната грее само за нея с най-меката си светлина — светлината, която придава стаена красота на всяко нещо, до което се докосне. Защо да я изоставя?
Известно време след оттеглянето на Кейт двамата мълчаха и Алис започна да се отърсва от чувството, което я бе обзело, че я грози някаква опасност. Вавасор се бе отпуснал назад, като облегалката на стола му се бе опряла в стената на къщата, бе вдигнал краката си на една табуретка и бе скръстил ръце пред гърдите си. Изглеждаше раздвоен между мислите и пурата си. Алис съзерцаваше реката и мислите й се бяха насочили към бъдещия й дом сред храстите и лехите с цветя на Джон Грей, но песента на реката, въпреки че бе приятна, не подхождаше на подобен дом, защото в нея имаше тайнственост, като във всички речни песни, когато човек се опита да разбере думите.